Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Хареса й способността му да осъзнава собствената си драма, както и да харесва, също като нея, тази ботаническа градина, но най-много я радваше, че повече от предпочитанията им съвпадаха.
Той се наведе и откъсна едно от златистожълтите цветя, растящи покрай пейката. Затъкна цветето зад ухото й.
— Когато сте в жълто, очите ви придобиват златист оттенък.
Замаяна от нежния аромат на благоуханните билки, Джослин се вгледа в спътника си. Сърцето й отново заби ускорено. Лекото докосване на пръстите му по ухото й предизвикаха тръпки по цялото й тяло. Тя отново не можеше да си обясни защо реагираше така емоционално.
По дяволите, какво ставаше с нея? Нали той беше само неин близък приятел, неин почетен брат, а не някой от онези досадни поклонници? Нали нямаше намерение да остава за цял живот омъжена за него? Обезпокоената Джослин нервно се надигна от пейката.
— Време е да се връщаме, за да избегнем движението в края на следобеда, когато се прибират чиновниците. Конете ми не понасят уличната врява.
Разделиха се с прелестната ботаническа градина. Вчера неволно го бе хванала под ръка, но днес не посмя, защото, дори най-невинното докосване, можеше да я изправи пред неподозирани опасности.
— Искате ли да управлявате каретата? — попита тя, когато конярят запретна конете.
— Толкова ли си личеше, че исках да ви сменя? — смутено попита той. — С радост ще поема поводите, но само при условие, че сте сигурна в решението си.
— Ще се изненадам, ако се окажете непохватен — засмя се Джослин. — Но ако съм сгрешила в преценката си, ще бъда принудена отново да поема юздите.
Точно както очакваше, той се оказа много опитен. С лекота управляваше каретата, макар че държеше здраво поводите и камшика. А тя не можеше да откъсне поглед от силните му уверени ръце, възмъжали по бойните полета, прекалено различни от изнежените ръчички на лондонските контета.
Тогава съзря тънък белег върху дясната му китка. Запита се от какво ли може да бъде. Да не би да е спомен от вражески щик, от ръкопашна схватка с френските гренадири? Тази топла и силна ръка, която не можеше да забрави от мига, в който хвана нейната по време на брачната им церемония.
„Докато смъртта ни раздели“.
С усилие отмести поглед от ръцете му. Сърцето й биеше тъй силно, сякаш бе бягала, преследвана от злосторници. Плъзна унесен поглед по гърбовете на конете, ала дори и това не я успокои. Спомни си, че херцог Кандоувър бе избрал тези коне специално за нея, тъй като жени не биваше да присъстват на търговете на породисти коне в Татърсол. Допадаше й, че херцогът с уважение изслушваше мненията й за конете.
Но Дейвид я изслушваше с уважение не само по въпроси, свързани с конете.
Опита се да си наложи да мисли само за Кандоувър. Искаше й се да види светлите искрици, които понякога заиграваха в сивите му очи. До септември…
Но странно, в този миг не можеше да си спомни как изглеждаше лицето му. Да, отлично знаеше, че беше много красив, само че защо прелестните му очертания се размиваха в съзнанието й?
Лицето на Дейвид си представяше съвсем отчетливо. Разбира се, това нищо не означаваше. През последните няколко седмици той беше постоянно около нея — или по-скоро, тя около него. Да, абсолютно нищо не означаваше.
Отново го изгледа крадешком, доволна, че в момента бе изцяло погълнат от конете и поводите. Имаше мъжествен, запомнящ се профил, макар че в гънките около устните и очите му се долавяше насмешливост. И въпреки че беше болен от седмици, лицето му още пазеше тена на воин, който повечето от времето си прекарваше на открито. Силно, обветрено лице, забележително привлекателно, дори покоряващо.
„Дяволите да ме вземат“ — упрекна се Джослин. Докога мислите й ще бъдат обсебвани само от майор Ланкастър? Може би този смут в душата й се дължеше на отсъствието на Кандоувър? Явно бе крайно време да се срещне с херцога, при това, колкото е възможно по-скоро, за да не забрави съвсем, че за нея нямаше по-подходящ партньор.
Но оставаше най-малко месец преди той да се върне в Лондон. А и когато херцогът се прибереше в столицата, тя щеше да се окаже в незавидното положение да измисля неловки оправдания защо не бърза да се обвързва с него, тъй като ще трябва да изчака, докато отново бъде свободна. Как би могла да се надява, че при подобна непохватност от нейна страна ще оцелее и без това неустановената им и нестабилна близост?