Неподражаемият Джийвс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неподражаемият Джийвс». Краткое содержание книги:
— Добре. Продължавай.
— Аз я обичам!
— Добре, продължавай.
— За бога, не ме побутвай! Остави ме да разкажа със свои думи. Обичам я, Бърти, и искам ти, стари приятелю, да отскочиш до чичо по малка дипломатическа работа. Трябва да ми възстанови дажбата и то без никакво протакане. Освен това ще трябва и да я увеличи. С много.
— Защо не изчакаме? — предложих аз, защото поръчението никак не ми се усмихваше.
— Да чакам? За какъв дявол да чакам?
— Ами сам знаеш какво става, когато се влюбиш. Нещо неминуемо тръгва накриво и ти оставаш на сухо. Дай да отидем при чичо ти чак след като се стигне до нещо окончателно.
— Окончателно е. Тя каза „да“ тази сутрин.
— Божичко! Ти май не си губиш времето. Няма и две седмици, откак я видя за пръв път.
— В този живот — уточни Бинго. — Тя обаче е убедена, че сме се познавали доста добре в предишно наше съществуване. Има смътния спомен, че съм бил вавилонски цар, а тя — робиня-християнка. Лично аз, да си призная, нищо не помня, но й имам пълно доверие.
— О, господи! — впечатлих се аз. — Така ли говорят в днешно време келнерките?
— Откъде да знам как говорят в днешно време келнерките?
— Ами време ти е вече да установиш това. Първата ми среща с твоя чичо се осъществи по вина на твоето страстно намерение да се ожениш за келнерката Анабела от закусвалнята на Пикадили.
Бинго подскочи. Безумен блясък просветна в очите му и преди да се усетя, той вдигна ръка и я стовари със сочен шляпък върху обутото ми в тънки летни панталони коляно.
Аз изквичах от болка.
— Прощавай — каза Бинго. — Поувлякох се. Ти обаче ми подсказа една идея, Бърти. Върни мислите си назад към въпросния случай. Спомняш ли си изящния замисъл, който роди изтънченото ми въображение? Да му кажем на чичото, че ти си онази Какйбешеимето, дето пише разни буламачи?
Как да забравя! Страшният спомен бе свеж като сутрешна мимоза в изтерзаното ми съзнание.
— Предприемаме същата нападателна стратегия — взе да се горещи се Бинго. — Връщаме се в старите окопи! Ще атакуваме повторно с името на Роузи М. Банкс на уста!
— Съжалявам, че трябва да охладя воинския ти дух, млади момко, но както казваме ние в Испания — но пасаран! Втори път сърчицето ми няма да издържи.
— Дори заради моето единствено щастие?
— Дори заради всички твои минали, сегашни и бъдещи единствени щастия.
— Никога не съм допускал — натъжи се Бянго, — че ще чуя такива думи от моя Бърти Устър.
— Е, вече ги чу. — Бях неумолим. — Напиши ги на лист хартия, сдъвчи ги и ги глътни.
— Бърти, та ние сме съученици!
— Не по моя вина.
— Приятели сме от деца!
— Знам. Ще се опитам до края на живота си да забравя този факт.
— Бърти, старче — придърпа Бинго стола си още по-близо до мен и се зае да ми масажира лопатката. — Прояви малко разум!
Няма защо да ви казвам, че след десетина минути аз вече му бях позволил да ме омотае на пръста си. Всеки може да ме омотае на пръста си и това е трагедията на моя живот. Ако бях в трапистки (Католически монашески орден, чиито членове са дали обет за мълчание. — Б. пр.) манастир, първата ми работа щеше да бъде да се оставя на някой красноречив шарлатанин да ме въвлече в най-идиотския заговор посредством езика на глухонемите, въпреки неистовата съпротива на здравия ми разум.
— Е, какво искаш да направя? — сдадох аз багажа.
— Като начало изпрати на стария един екземпляр от последното си произведение с ласкателно посвещение и автограф на първа страница. Това страхотно ще го погъделичка. А след това го фрасваш между очите.
— Кое е последното ми произведение?
— „Жената, устояла на всичко“. Навсякъде я продават. Витрините на книжарниците са тъпкани само с нея. Съдейки по обложката, всеки мъж би се възгордял да бъде неин автор. Той, разбира се, ще държи да я обсъди с теб.
— А! — живнах аз. — Ето това захвърля на боклука целия ти пъклен замисъл. Аз хабер си нямам за какво става дума в книгата.
— Е, ще се наложи да я прочетеш, естествено.
— Да чета! А не, тук вече…
— Бърти! На един чин сме…
— Добре, де, добре!
— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Имаш златно сърце. — Джийвс — обърна се той към верния ми помощник, влязъл в стаята с поднос в ръце, — господин Устър има златно сърце.
— Много добре, сър.
Като изключим спортната страница на „Таймс“ и таблиците за залагане, аз не принадлежа към четящия елит, затова борбата ми с „Жената (чумата да я тръшне!), устояла на всичко“ бе титанична. Въпреки всичко успях да се справя тъкмо навреме, защото едва бях стигнал пасажа, където устните им се сливат в една дълга, бавна целувка и всичко замира, ако не се брои нежната въздишка на летния ветрец в брястовете над главите им, и специален куриер ми донесе бележка от стария Битълшам с покана за обяд.