Неподражаемият Джийвс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неподражаемият Джийвс». Краткое содержание книги:
Любвеобилността му видимо поддаде в центъра, но тъй като не ме изрита, аз дръзко продължих:
— Много е трудно, ще знаете, да се пребори човек с чистата и всепобеждаваща любов. Може и да може, но ако питате мен, зарежете тази работа.
Очите ми мятаха мълнии към суровия възрастен мъж, но за всеки случай също пошавах заплашително с вежди. Той взе да пуфти и да сменя палитрата на лицето си. Не стана ясно дали съм му взел страха или е време за стратегическо отстъпление заднешком.
— Ние вече обсъдихме този проблем по време на последната ни среща, господин Устър — заговори той. — И тогава, ако си спомняте…
— Да, ама междувременно отбелязахме значителен напредък. Работата е там — докопах аз бика за рогата, — че тази сутрин младият Бинго я свърши, каквато я свърши. Запуши си носа и — буф! — от кея в най-дълбокото.
— Божичко! — скочи той с пъргавина, която силно ме впечатли на фона на окръглите му дадености, а устата му зейна живописно. — Защо? Къде? От кой кей?
Взех да се дразня от неговата непробиваемост. Човек му говори, но кой да го слуша!
— Изразих се иносказателно, ако това е думата, която имам наум. Исках да ви осведомя, че Бинго се задоми.
— Задомил се!
— Да. Направо взе, че се ожени. Нали нямате нищо против? Кипяща млада кръв и прочее. Две влюбени сърца, туптящи като едно, ако не се лъжа.
Той се запъхтя.
— Крайно съм разстроен от тази новина. Смятам, че ми е ъ… хвърлено предизвикателство. Да аз съм предизвикан!
— Но кой сте вие, за да се противите на повелите на Съдбата? — попитах аз, след като крадешком си направих справката в разтворената до лакътя ми книга.
— Ъ?
— Ами такова… тази тяхна любов е предопределена от Съдбата. Откак свят светува, ще знаете.
Признавам, че ако беше казал „Хъмф!“, щеше силно да ме затрудни. За щастие не беше находчив и вместо това се възцари мълчание, по време на което чичото явно си напъваше мозъка. Очите му изведнъж се спряха на книгата и той се сепна.
— Господи, господин Устър, та вие цитирате!
— По памет.
— Знаех си аз, че ми звучи познато. — Цялото му изражение рязко се промени и той дори се изкикоти. — Ах, вие! Знаете слабото ми място. — Взе четивото и се задълбочи в него за минута-две, та чак реших, че ме е забравил. След малко обаче взе да бърше очи. — Е няма какво да се прави — каза.
Аз зашавах с крака и отправих кратка, но съдържателна молитва към Всевишния.
— Няма какво да се прави — повтори той. — Не бива да съм втори лорд Миндърмиър, нали, господин Устър? Кажете ми, имахте ли прототип за този суров герой?
— А не. Просто ей-така го измислих и право в книгата.
— Гений! — прошепна старият. — Най-обикновен гений. Е, господин Устър, вие ме продумахте. Кой съм аз, както изтъкнахте, та да се противопоставям на повелите на Съдбата? Още тази вечерще пиша на Ричард и ще го уведомя за доброжелателното си отношение към неговата женитба.
— Можете лично да го фраснете с новината. Той чака долу в коридора, барабар с жената. Ей сега ще сляза и ще ви го изстрелям. Е, всичко най-добро. Бинго ще получи удар от радост.
Бингови седяха долу на два стола, като пациенти пред зъболекарски кабинет.
— Е? — изразително попита Бинго.
— Опекох каквото има за печене. За теб остана само да му стиснеш прочувствено ръката — казах аз и го шляпнах по гърба. — Хайде, тичай горе да другаруваш с чичото. Знаеш къде да ме намериш, ако пак ти потрябвам. Моите поздравления и тям подобни глупости.
И побързах да се оттегля, защото много мразя да ме гледат с кравешка признателност.
На този свят няма нищо сигурно. Ако някога съм бил убеден, че напълно си заслужавам извоювания с кървава пот отдих, това бе същата онази вечер, когато се прибрах у дома, вирнах крака върху масичката и засърбах ароматния, чай, който Джийвс ми бе поднесъл. Свикнал съм в течение на дълги и многострадални години моите избраници да изпуснат въздух в последния момент и да финишират последни, но не виждах основания за тревога в случая с Бинго. Когато го оставих в къщата на Паунсби Гардънс, от него се изискваше само да се качи горе с госпожата и да обере плодовете на моята тънка дипломатическа работа. Бях тъй спокоен, че когато след не повече от половин час той нахълта запъхтян в дневната ми, единствената споходила ме мисъл бе, че се явява да ми пелтечи несвързано своите благодарности и да ми обяснява, че сам не знам колко съм прекрасен. Затова скромно се ухилих, примигах благосклонно срещу скъпия приятел и тъкмо да му предложа цигара, когато си дадох сметка, че видът му е угрижен. Дори направо казано имаше вид на халосан в слънчевото сплитане.