Морският ястреб
- Автор: Сабатини Рафаэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Морският ястреб». Краткое содержание книги:
Имаше мургави бербери с черни наметки от козя вълна, с пришити към тях качулки, украсени с червени или оранжеви правоъгълници на гърба, а бръснатите им глави бяха покрити с малки шапчици или просто увити с връв, сплетена от камилски косъм; имаше черни сахарци, които се движеха почти голи, величествени араби, които изглеждаха съвсем омотани в широките си бели роби, с качулки, надвиснали над мургавите им изящни лица; имаше надменни маври с охолен вид, с пъстроцветни дрехи, яхнали охранени, богато украсени мулета; имаше и тагаринци — прокудени андалузки маври, повечето от които се занимаваха с търговия на роби; имаше местни евреи с тъмни, черни галабеи, и християнски евреи — наричани тъй, защото произхождаха от християнските страни, чието облекло все още носеха; имаше левантински турци с великолепни дрехи и дръзко държане, а имаше и простички кололи, кабили и бискарци. Тук продавач на вода, натоварен със своя кози мех, подрънкваше малкото си звънче; там разносвач на портокали, закрепил кошница златисти плодове на дрипавата си чалма, хвалеше своята стока. Имаше пешаци, мъже на мулета, мъже на магарета и мъже на стройни арабски коне; неспирно люшкаща се смесица от цветове, в която всички се блъскаха, смееха и ругаеха в безмилостния африкански пек, под синьото небе, в което кръжеха гълъби. В сянката на жълтата стена на укреплението бяха наклякали в редица хленчещи просяци и недъгави, които молеха за милостиня; пред портите имаше освободено малко място, където се бяха събрали на кръг слушателите на един „меда“ — просяк певец, който, съпровождан на гиибки и гайда от двама помощници, проточено пееше някаква тъжна балада с тънък носов глас.
Онези от тълпата, които бяха постоянни посетители на тържището, уверено си пробиваха път и оставили конете и мулетата си отвън, минаваха през портите, през които не можеше да мине никакъв безделник или прост човек. Вътре, в просторното четириъгълно пространство от гола, суха пръст, заградено от стени с цвета на земята, беше по-свободно. Продажбата на робите още не беше започнала и щеше да започне едва подир един час, а междувременно онези търговци, които се бяха сдобили със заветното право да изградят дюкянчета край стените, въртяха дребна търговия, те продаваха вълна, плодове, подправки, а един-двама търгуваха със скъпоценни камъни и накити за разкрасяване на правоверните.
По средата на двора имаше кладенец — доста голям осмоъгълник с ниска ограда на три стъпала. На най-долното от тях седеше стар брадат евреин с черна галабея и с глава, увита с шарена кърпа. На коленете му имаше широка, плитка черна кутия, преградена на малки отделения, всяко от които беше пълно със ситен бисер и скъпоценни камъни, изложени за продан; около него стоеше купчинка млади маври и един-двама турски офицери, а старият израилтянин се пазареше едновременно с няколко от тях.
Цялата северна стена беше заета от дълъг навес, съдържанието на който бе напълно скрито зад завеси от камилска вълна; иззад тези завеси долиташе сдържано мърморене на човешки гласове. Това бяха килиите, в които затваряха робите, дадени за продажба през този ден. Пред завесите стояха на стража десетина корсари, подпомагани от негри роби.
Отвъд стената и над нея блестеше бялото кубе на текето, а край него се издигаше копиеобразно минаре и високите корени на няколко финикови палми, чиито дълги листа висяха неподвижно в нажежения въздух.
Внезапно в тълпата оттатък портите настъпи раздвижване. Из една от уличките се зададоха шестима великани нубийци с викове:
— Оак! Оак! Варда! Път! Сторете път!
Бяха въоръжени с огромни тояги, стиснати в двете ръце, и си проправяха пътека през пъстрата блъсканица, като поваляха хора наляво и надясно и в замяна бяха обсипвани с поток ругатни.
— Балак! Сторете път! Път за господаря Асад-ед-Дин, избраника на аллаха! Път!
Тълпата се притисна назад, падна на колене и се просна по очи, когато, яхнал млечнобяло муле, се появи Асад-ед-Дин, съпровождан от своя везир Цамани и чета облечени в черно еничари с блеснали ятагани.
Проклятията, посрещнали насилието на неговите негри, внезапно замряха, вместо тях въздуха изпълниха не по-малко ревностни благословии.
— Аллах да увеличи мощта ти! Аллах да продължи дните ти! Благословиите на нашия господар Мохамед да пребъдат с тебе! Аллах да ти изпрати повече победи! — бяха благопожеланията, които се сипеха върху му от всички страни. Той им отвръщаше, както прилича на крайно набожен и благочестив човек.
— Мирът на аллаха да пребъде с правоверните от челядта на пророка — промърморваше той от време на време в отговор, докато най-после стигна портата. Там заповяда на Цамани да хвърли една кесия на клекналите просяци, защото не е ли писано в най-светлата книга: „Раздавай като милостиня каквото можеш да отделиш, тъй като отърсилият се от алчността ще преуспее, а каквото дадеш като милостиня, за да се доближиш до лицето на аллаха, ще ти се върне двойно.“