Синовете на Великата мечка

— Името ми е Тобиас! Аз обичам всички дакота, обичам й смелите мъже сред дългите ножове и желая мир да цари сред моите братя. Така мисли и великият вожд на дългите ножове на име Джекмън, чиито писма до Седящия бик и Токай-ихто нося със себе си.

— Пратеникът на уачичун Тобиас ще има възможност да предаде тези писма на нашите вождове и старейшини.

Токай-ихто също се бе върнал към официалния тон и веднага приключи разговора. Изправи се и се зае да одере кожата на бизона. Ловците му очукаха лулите си и му се притекоха на помощ. Когато одраха кожата, вождът определи неколцина младежи да останат да пазят ловната плячка и се приготви за тръгване. По негов знак слабият боец с орловото перо се приближи към Тобиас и го подкани да седне на коня му.

Съгледвачът се остави с неудоволствие на грижите на слабия индианец. Чертите на лицето на този човек бяха остри и излъчваха желание да изрекат обидна подигравка. Тобиас го бе познал по отличителните му знаци. Това беше Черния сокол — на езика на дакота Четансапа, — вождът на Съюза на Червените елени. Тъй като съгледвачът бе изгубил своя пъстър жребец, сега не му оставаше нищо друго, освен да се остави според нареждането на вожда да бъде подпомогнат от Четансапа9, и се постара да се качи колкото може по-сръчно върху мустанга на слабия дакота.

Той седеше зад водещия коня боец и тъй като краката му не искаха да му се подчиняват напълно, беше принуден да се държи за Четансапа.

Колоната пое на югозапад напреко през обраслите с трева възвишения, явно към бивака си. Скоро към групата около вожда се присъединиха и останалите ловци от различни посоки, докато Тобиас успя отново да преброи сто души. Петнадесет сигурно бяха останали да пазят убитите животни. Местността, през която ездачите се придвижваха ту в галоп, ту ходом, беше твърде еднообразна. Следобедното сльнце добре я бе затоплило, сега обаче излезе хладният северен вятър. Вече се усещаше близостта на планината.

Слънцето потъна зад нарастващите очертания на Скалистите планини, а групата ездачи все още бяха на път. Под нощния, осеян със звезди небесен свод те най-после се приближиха към Конския поток.

Бреговете на реката бяха съвсем голи на дълги разстояния, но на завоя, който сега се откри пред очите им, растяха върби и ниски храсти. Мястото беше много удобно за разполагане на бивак. Край потока бяха издигнати шатри. От бивака излязоха млади ездачи, за да посрещнат и поздравят с остри викове ловците на бизони. Нощта се изпълни с човешка глъч и все повече ездачи се приближаваха буйно, за да съпроводят завърналите се ловци. Глъчката се усили. Шум и радостни възгласи кънтяха на воля.

Ловците и ездачите навлязоха между шатрите.

Потокът описваше открит на юг завой. В извивката му се бе настанил бивакът с шатрите на синовете на Великата мечка, който образуваше ядрото на целия лагер. Типите — както се наричаха кръглите, заострящи се нагоре кожени шатри на дакота — бяха групирани около един площад, в средата на който бе издигнат култовият кол. Земята беше силно утъпкана. Тук бойците танцуваха своите танци и уреждаха празненствата си. Около площада бяха издигнати най-големите шатри — съвещателната, заклинателската и вождо-вата. Трофейният прът пред входа на шатрата на вожда бе окичен с много предмети от ловни и бойни плячки. Двата коня, завързани пред тази типи, се раздвижиха. Кучетата излаяха високо.