Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Завърналите се ловци се събраха на плаца сред шатрите. Три огъня ги осветяваха с червеникавите си пламъци. По стар индиански обичай старейшините и заклинателите посрещнаха завръщащите се ловци край съвещателните огньове, където всеки ловец разказваше за своята плячка. Тобиас видя старейшините на племето, възрастни и съвсем стари мъже в богато облекло. Те се сляха пред погледа му с блещукащите светлинки на пламъците; той беше изнурен и очните му нерви съвсем отслабнаха. Но той все пак чувствуваше с каква голяма и весела напрегнатост хората в бивака очакваха вожда върху кулестия жребец.
Ездачите се спряха.
Токай-ихто вдигна ръка, за да даде знак, че иска да говори, и настъпи тишина.
— Вождове и бойци на дакота! Добрият дух ни изплати бизони; нашите стрели улучиха. Убихме двеста бизона. Утре, когато изгрее слънцето, нашите жени и девойки ще отидат да приберат месото. В нашите шатри няма да липсва месо.
Съгледвачът също не можа да се въздържи и завика възторжено. Към всеобщата глъч се присъедини и гласът на Тобиас.
Участниците в лова напуснаха редицата. Насочиха мустангите си към своите шатри или отведоха конете на паша край потока. Неколцина хлапаци дотичаха, за да отведат конете без ездачи. Пъстрият жребец, който бе докарал Четансапа и Тобиас, бе отведен за юздата от едно стройно жилесто дакотско момче. Тобиас се бе смъкнал с мъка от гърба на коня и се олюля на краката си и макар да бе напрегнал всичките си сили, се страхуваше, че всеки миг може да се строполи жалък в тревата.
Край огъня старейшините се разделиха на групи. Вождът Токай-ихто се върна на площада. Тобиас потрепера когато той го заговори и го покани с подчертана любезност да бъде гост на неговата шатра. Разбира се, съгледвачът прие поканата. Токай-ихто подаде ръка на ранения гост и го отведе в своята типи. Кожените стени на вождовата шатра бяха изрисувани с големи четириъгълници като закрилящ тайнствен знак. Едно тъмно куче вълча порода подуши Тобиас и той влезе заедно с дакотския вожд през чергилата в помещението.
Беше доволен, че множеството няма да го гледа повече.
Обгърна го обширен сумрак. Краката му стъпваха върху меки завивки и кожи, с които целият под бе постлан, и вождът поведе Тобиас край огнището. Недалеч от него съгледвачът по-скоро се отпусна, отколкото седна на земята.
Преди още да повдигне поглед, той долови прашенето, което се чуваше откъм огнището. Добре изсушени цепеници пукаха и пращяха сред малките пламъци и Тобиас си спомни, че на минаване бе забелязал кръглата плитка вдлъбнатина, в която гореше огънят. Огнището служеше едновременно и за отопление, и за готвене, и за осветление. Когато умореният ловец отвори малко клепачите си, видя излъсканото като огледало котле, което висеше над огъня на два чаталести пръта. Миришеше на тлъсто кучешко месо.
Вождът загърна една завивка от бизонова кожа върху тялото си и излезе от шатрата. Искаше да се изкъпе в потока след разгорещения и прашен лов. Ромонът на потока, който заобикаляше бивака, събуждаше спомена за вълни, които човек с удоволствие би оставил да плискат покритите му с пот и прах крака. Шеф дьо Лу също из един път усети щипещия прах по кожата си и изпита силно желание да последва примера на вожда и да скочи в потока. Но той беше ранен и затова зависим от помощта на други.
Докато очакваше завръщането на вожда, той продължи да оглежда по-нататък шатрата. Тя бе кръгла, както обикновено. Дълги гладки смърчови прътове бяха забити в кръг и се събираха нагоре, за да се срещнат на върха. Прътовете бяха стари и сигурно сред тях бяха израснали и Токай-ихто, и баща му, та може би и неговият баща. Прътовете носеха тежките чергила от бизонова кожа, чийто долен край бе захванат за малки, забити в земята колчета, така че кожата оставаше изпъната. Издръжливата бизонова кожа бе обработвана с голямо постоянство в продължение на две години и така добре ощавена, че издържаше на влага, без да се втвърдява. Тя осигуряваше закрила срещу всякакво лошо време. Тънките облачета дим и парата от котлето се изнизваха през върха на шатрата. Една вятърна клапа, завързана за два пръта, издигнати извън шатрата, осигуряваше димът да не се затиска надолу. Вътре въздухът беше свеж и приятен. Съгледвачът се облегна на плетената рогозка, която висеше просната на един триножник и му предлагаше опора и за главата, и за раменете. Тези подставки обикновено се използуваха за нощуване и в жалкото състояние, в което се намираше сега, на Тобиас, който от години насам бе спал само на гола земя, това приспособление се стори извънредно удобно.