Синовете на Великата мечка

Там, където пасяха бизоните, там наблизо сигурно бяха и ловците на дакота. Къде ли се криеха ловните съгледвачи, както и надзираващите никой да не стреля, докато не е започнал общият лов?

На дългото възвишение, което препречваше и изгледа на Тобиас на юг, се подаде черен кичур коса. Една кафява ръка се вдигна нагоре и даде знак на Тобиас да стои съвсем спокойно. Съгледвачът държеше юздите на коня си изпънати. Дочу конски тропот. Голяма група ездачи се приближаваше в галоп откъм запад. Тобиас прецени по тропота, че това са най-малко стотина ездачи. Мислено пресметна броя на мъжете в шатрите на Мечата орда. Те не можеха да бъдат повече от тридесет и пет, най-много четиридесет. За лова на голямото стадо сигурно се бяха обединили няколко племенни групи.

Вече се появи и първият ездач. Той прехвърли с неоседлания си кон възвишението на юг, а останалите го следваха в дълга редица един подир друг. Тобиас можеше спокойно да ги преброи, стигна до сто и петнадесет.

По стар обичай ловците на бизони бяха облечени само с набедреник. Кафявите тела, чудесно развитите им и до последния мускул крака изглеждаха като сраснали с мустангите — тези коне, дресирани само за лов на бизони и никога не използувани за носачи. Като оръжие ловците носеха стрела и лък. Някои имаха и копия. Тобиас позна кулестия жребец на Токай-ихто. Младият вожд държеше в ръка половин дузина стрели и един светъл костен лък; през гърба му бе преметнат колчанът с резервните стрели.

Ловците на дакота забелязаха съгледвача и му дадоха знак да се оттегли. Тобиас понечи да подкара своя пъстър жребец, който вече бе станал съвсем неспокоен, нагоре по хълма в източна посока, ала животното вече не му се подчиняваше. Вдигна се на задните си крака и се извърна. Същевременно горе близо до мустанга на вожда конят на един от дакотските ловци също се подплаши. Вече нямаше спиране. Цялата редица полетя с грохот на север към стадото бизони и Тобиас също се остави конят му да го понесе напред. Кулестият жребец на вожда прелетя край него. Тобиас се намираше вече сред летящите дакота. Ръцете му бяха изпуснали юздата. Той бръкна в кесията си за патрони и пъхна няколко патрона в устата си, за да може впоследствие по-бързо да зарежда. Адамс му беше дал една жалка пушка с предно зареждане, която много бавно се обслужваше. Но всичко това нямаше значение — предстоеше ловът на бизони! Това беше наситеният с опасност труд, но същевременно и страстно желано национално развлечение за прерийния индианец. Всеки кафявокож ездач бе готов заради него да постави на карта и живота си. Като буен вятър се носеше групата ездачи през долината. Така си го представяше поне Тобиас. Това нямаше да бъде гонитба, а един бурен двубой с бизоните на живот и смърт. Сърцето му пееше песента за лова на бизони, която той бе научил някога в северните прерии при индианците от племето на черните ходила: