Синовете на Великата мечка

Невъзможно беше да знае къде може да се намират в момента търсените вождове, защото прерията беше безбрежна, а мустангите бяха бързи. Той можеше по-скоро да предполага къде се намира по това време бивакът на дакота с жените и децата. Тобиас знаеше, че през зимата Мечата орда търсеше закрила сред горите на предпланините на Роки Маунтинс (Скалистите планини) и построяваше първия си летен бивак край Конския поток. Той реши да определи като цел на своето пътуване Конския поток и затова отсега нататък щеше да върви в югозападна посока. Това беше същата посока, по която тайно беше тръгнал Червената лисица.

Съгледвачът язди, докато небето притъмня и по него се показаха звездите. Тогава той даде на пъстрия си кон и на себе си заслужената почивка. Нощта беше студена. Жребецът легна на земята; Тобиас се загърна в своята завивка и заспа върху врата на коня. Край краката си той остави да догаря малък огън, който трябваше да пропъжда вълците. Не беше страшно, ако огънят привлечеше съгледвачите на дакота. Тобиас беше защитен от бялата вълча кожа, която представляваше неговият парламентьорски флаг. Никой не можеше да се учуди на това, че като мирен пратеник той носи оръжие, защото то му бе необходимо за лов, когато се свършат провизиите му, и освен това трябваше да може да се брани срещу мечки и вълци.

След като спа несмущаван от нищо, още преди изгрев слънце той тръгна отново на път. И този, и следващия ден никой не го забеляза. По пладне на третия ден според неговите изчисления само още няколко часа езда го деляха от средното течение на Конския поток. Очертанията на Скалистите планини на запад вече се бяха приближили видимо. Тобиас се намираше в една гранична област между земите на отделните племена. По тези места ловуваха дакота и техните смъртни врагове от племето пани. Той трябваше да бъде внимателен.

Спря отново на една малка височинка да огледа околността. Пред него се разкри равна долина, проточваща се от север на юг през хълмистата местност. В малкия поток, който течеше през долината, вода навярно имаше само през този благоприятен годишен сезон. В дъното на долината Тобиас забеляза някаква следа, която веднага прикова вниманието му. На една голяма площ тревата беше утъпкана и опасана, а земята — разровена. Прикривайки се непрекъснато, съгсъгледвачът подкара коня си внимателно и се приближи дотолкова до следата, че да може да я разчете. Тук голямо бизоново стадо бе намерило хубава паша. Пасейки спокойно, то се бе изтеглило по един стар бизонов друм покрай потока от юг на север. Каква огромна следа! Навярно хиляда животни бяха минали оттук. Такива големи стада вече имаше много рядко. Прерията беше разпокъсана от поселища и железопътни линии; от това пътищата за преселване на бизоните от едно място до друго, които на времето водеха от Канада до Мексико, сега бяха прекъснати. Ловците на бизони бяха започнали да ловуват с автоматични пушки.

Тобиас впери възбудено поглед на север. Там земята на долината беше жълтеникавокафява и приличаше на движещо се вълнисто гъмжило. Отделни животни се открояваха сред преливащата се кафява козинява маса: високите им гръбнаци, тъмните гриви, сред които рогата почти се скриваха. Като далечен гръмотевичен грохот кънтеше ревът, с който животните се поздравяваха помежду си. Освен през любовния период, мъжките и женските бизони пасяха разделени. Пред самотния ездач се придвижваше цяло стадо бизони. След тежката зима животните бяха слаби, ала все още носеха ценната си зимна козина. Тобиас стигна с коня си до една широка локва, където мъжкарите се бяха въргаляли. Той разпозна отпечаталите се следи от бизонски гръб. Какъв огромен гръб! Съгледвачът с неудоволствие си спомни счупването на ребрата, с което се бе отървал преди три години при сблъсъка си с един мъжкар. Бизонът, който тогава така го бе подредил обаче, би бил истинско джудже в сравнение с животното, което бе намерило приятно място за „баня“в тази локва. Без да се усети, Тобиас подсвирна леко от възхита и удоволствие. Чертите на лицето му се промениха от прилив на ловна страст. Тобиас беше запален ловец. Още четиринадесетгодишен, той бе убил първия си бизон. Ловът бе единственото нещо, което все още можеше да зарадва останалия без родина индианец, без нещо да го жегне. Съгледвачът знаеше обаче също така, че в никакъв случай няма право във военно време да се намесва в лова на племето. Дори в мирно време ловното право между отделните племенни групи се зачиташе най-строго. Бизони можеше да се ловуват само съвместно и онзи, който нападнеше стадо на своя глава и го подплашеше по този начин, се наказваше строго. Индианците не знаеха що е затвор, те само разрушаваха шатрата на злосторника. Заплахата от наказание, та било то дори смърт, не би могла вече да усмири лумналата ловджийска страст на съгледвача. Мисълта обаче, че ще го презрат като неумеещ да се владее, ако той осуетеше изпълнението на възложената му задача, поддавайки се на личната си страст, го въздържаше.