Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Токай-ихто бе облякъл мокасините си от козя кожа, легините и богато обшитата си дълга дреха от лосова кожа От оръжията си той носеше само ножа с дяланата дръжка Вдигна високо с двете си ръце короната от орлови пера с дъл-гия шлейф от същите пера и я постави на главата си. Нито едно перо на вождовото украшение не беше без определено значение и всяко от тях разказваше за подвизите на своя притежател. Многобройните червени пухести снопчета по върховете им означаваха убитите врагове; резките на дръжките на перата и червените боядисани рисунки говореха на познавачите за това, колко често Токай-ихто бе улучвал известни врагове и колко често той самият е бил раняван Орловите пера бяха особено красиви и всички еднакво големи, Основата на короната от орлови пера бе украсена с бяла хермелинова кожа.
Токай-ихто пристъпи към огнището и Тобиас вдигна възхитен поглед към него. Той видя този млад мъж на фона на плячките, които висяха на подпорните прътове и разказваха за неговите и на баща му ловни и бойни подвизи: бизонски черепи и рога, огромната кожа на една сива мечка с главата огърлици от мечи нокти и зъби, сопи с ластични и твърди дръжки, лъкове и изрисувани колчани, кръгли кожени щитове с дебели стени от седмократно напластени изпънати кожи от бизонов врат, с които можеше да се отбият дори куршуми от пушка. Огнестрелно оръжие Токай-ихто не носеше. Плячкосаното вождът сигурно бе раздал на бойците си за употреба; собственото му, което също не бе взел по време на лова на бизони, сигурно бе скрито.
Щом шатрата и домакинът бяха готови да посрещнат гостите, Токай-ихто излезе, за да доведе лично от собствените им типи онези от поканените, които заслужаваха особено уважение. Шатрата остана отворена и гостът от племето делавари се заслуша в песента на бойците и младежите които се бяха събрали навън около огньовете. Свободните индианци обичаха и пееха много — ловни, бойни, любовни, обредни песни.
Когато се върна в своята типи, Токай-ихто водеше за ръка един старец, притиснат от тежестта на годините така, че раменете му бяха хлътнали и вратът му се беше превил. Старецът със снежно бяла коса беше заклинателят на селото, към когото всички питаеха суеверен страх и който се ползуваше в съвета на вождовете с равностойно, та дори и с по-голямо от тяхното влияние. Край него крачеше друга изразителна личност. Чертите на лицето на този човек излъчваха мъдрост и необикновено силна воля. И този човек бе прехвърлил през раменете си изрисувана завивка от бизонова кожа. И той носеше корона с шлейф от орлови пера, украсена с бизонови рога, който се полагаше само на малцина бойци и вождове, отличили се еднакво в бой и по време на старейшински съвет. Рогата, които бяха закачени за къса качулка от хермелинова кожа не бяха в естествена големина. Те бяха подредени по-скоро по дължина, скъсени и след това изпилени; не бяха захванати неподвижно, а свободно за кожата и се поклащаха с всяко движение на главата на вожда. Шлейфът от орлови пера бе захванат на тила за хермелиновата качулка.
Шеф дьо Лу знаеше и без да чуе пошепнатото му обяснение кой седи пред него: Седящия бик, най-влиятелният по това време вожд и заклинател на дакота. Значи той също бе дошъл тук, а не бе в Блек Хилс. С прикрит и затова още по-голям интерес съгледвачът разглеждаше този човек, чието име за няколко години само бе станало известно от Атлантика чак до Тихия океан.
Токай-ихто съпроводи двамата най-изтъкнати свои гости до почетните места. След тях в шатрата влязоха и останалите поканени и се настаниха край огнището: един пратеник от племето на пани, чийто сноп коса се поклащаше на върха на гладко обръснатия му, лъскав от мазнина череп, един богато облечен абсарока, който носеше разпусната красивата си гъста, изкуствено удължена с друга коса, така че тя стигаше чак до краката му. Домакинът седна в кръга на своите гости. По-възрастната жена му поднесе една дълга лула, върху чиято глава бяха изрязани различни фигури. Токай-ихто я напълни с тютюн от червена върба, с малко боброва мас и щипка изсушен бизонски тор. За прерийните обитатели това беше бедният заместител на тютюна, който индианците на времето бяха отглеждали и пушили в заграбените отдавна от белите мъже плодородни земи. Вождът не се възползува от пламъка на огнището, за да запали лулата си, а както повеляваше обичаят — от огниво. То се състоеше от две малки дъсчици — една твърда и една мека; едната беше издълбана и във вдлъбнатинката й имаше ситни дървени трици. Чрез триене на три-ците с твърдото дърво опитните ръце на индианеца избиваха искра почти толкова бързо, колкото и белите мъже с кремък, стомана и прахан. Леснозапалимият бизонски тор пламна. След две дълбоки всмуквания вождът предаде лулата по-нататък и тя обиколи всички гости и накрая отново се върна при него. Гощавката можеше да започне.