Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Напъна всички сили, за да хвърли томахавката си, и улучи бизона в челото, ала зверът отърси оръжието като досадна муха. Съгледвачът нямаше друг избор, освен да потърси спасение в бягство, макар предварително да знаеше, че това едва ли ще му се удаде. Бизонът е бърз като мустанг. Тобиас изтича нагоре по едно възвишение, без да се оглежда встрани. Чуваше зад себе си скоковете на наближаващия го бизон. Дишането вече причиняваше болка на Тобиас дълбоко навътре в гърдите; сърцето му биеше на силни тласъци; слабините го боляха, сякаш му забиваха ножове. Той се затича — ха насам, ха натам, — извърна се и отново побягна назад.
Но бизонът бе забелязал обръщането му и се спусна подир него. Тобиас бе изгубил част от предимството си. Наоколо нямаше никакво дърво, дори и храст, зад които можеше да се скрие. След няколко отчаяни зигзагообразни скокове той се просна с изпънати, неподвижни крайници, като гонен до смърт заек.
Бизонът сякаш бе разбрал, че сега няма защо да бърза. Дотича в тръс, орейки земята с единия си рог, така че наоколо се разлетя прах. Когато застана пред Тобиас, за да го стъпче и смачка с копитата си, индианецът успя да запази дотам самообладание, че хвърли жилетката си върху очите на, животното. Опасните рогове се подадоха през дупките за ръкавите. Заслепеният бизон се разяри и блъсна индианеца в гърба. Тобиас усети ужасна болка. Нямаше сили да се помръдне повече и зачака с нож в ръка смъртта си. От галопиращите разпръснато край него дакота никой, изглежда, не го забелязваше.
И все пак…
Прокънтя дивият ловен вик на дакота. Бикът се сепна посред нападението. Изглежда, вражеският вик го бе разколебал. За времето между два удара на сърцето си Тобиас отмести поглед от него и потърси с очи възможния си спасител. По склона на възвишението се спускаше Токай-ихто със своя кулест жребец. Той нададе още веднъж приглушения вик, който бе объркал бизона и бе спрял нападението му срещу Тобиас.
Животното вече бе разкъсало жилетката и сега извърна сърдит поглед към новия си враг, като остави първата си жертва.
Младият дакота се приближаваше. Жребецът му се спря и се вдигна на задните си крака; беше се стреснал от заплашителните рога. Бизонът застана, готов да набоде ездача и коня. Смъртен страх зашемети до такава степен кулестия жребец, че той подскочи с четирите си крака във въздуха. Волята и сръчността на ездача му обаче го принудиха да се подчини отново, целият треперещ. Тобиас не отместваше поглед от вожда и под впечатлението на онова, което се случи сега, забрави за собствената си опасност. Жребецът, който бе оставил съдбата си в ръцете на своя ездач, вече се подчиняваше и на най-лекото притискане. Приближи се с възбудено танцуващи стъпки към дивия звяр, който отхвърли глава назад, сякаш репетираше нападението. Младият дакота искаше да застане отстрани на бизона, за да може да запрати смъртоносната си стрела. Животното обаче знаеше своето предимство и тръгна с изненадваща бързина напред, за да нападне мустанга и ездача. Жребецът направи дързък скок и се прехвърли през главата на бизона. Вождът се извърна веднага и запъна стрелата. Тобиас погледна към колчана му той беше празен; стрелата в ръката на Токай-ихто бе последната. През това време бизонът също се бе извърнал и двамата врагове отново застанаха очи в очи. Ловецът стреля, обаче не успя да улучи животното зад плешката и стрелата остана забодена в огромното туловище на изревалия бизон. Вождът бе останал без оръжие. Разярен от болката, бизонът се понесе към своя враг. Кон и ездач изглеждаха обречени на ужасна смърт.
— Бягай, бягай! — изкрещя Тобиас, без да мисли за себе си.
Дръзкият дакота не побягна. Скочи с кратък боен вик на земята и остави мустанга си да избяга. Случилото се след това се разигра толкова бързо, че Тобиас едва можа да го проследи с поглед. Бизонът тръгна напред. Неочаквано обаче младият дакота го възседна с лице към рогата му — бизонът сякаш се бе вкаменил — и остана мирно, без да се помръдне. Вождът скочи на земята. В ръката си стискаше своя двуостър нож, здрав като къс меч. Колосът се сгромоляса. Един удар в тила го бе умъртвил.
— Победа! — извика Тобиас, все още прегракнал от възбуда. — Вождът на племето дакота е най-големият ловец в прерията и в Скалистите планини!
Оказа се, че не само Тобиас бе наблюдавал тази ловна сцена. Наоколо проехтяха високи възторжени викове и цяла група ловци се приближиха в галоп. Тичащите коне сключиха кръг около убития бизон и ако Тобиас не познаваше много добре възможностите на индианските ездачи, щеше да се изплаши, че ще го смачкат. Конските копита обаче прелетяха само в застрашителна близост край него. Въздухът непрекъснато се изпълваше с възторжени и радостни викове и накрая младите индианци караха своите мустанги да се вдигнат на задните си крака и да спрат.