Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
Клайн стана от леглото и тръгна да търси нож. Като се промъкваше покрай стола, докосна дългите бежови чорапи на Терезина, при това светкавично му мина през ума как я бе видял за първи път в парка и как от нейната походка, от обувките и опънатите чорапи бе облъхнат от първия й чар. Засмя се тихо, сякаш злорадо, и взе дрехите на Терезина една по една, опипа ги и ги пусна да паднат на земята. После продължи да търси, междувременно за момент забравяше всичко. Шапката му беше върху масата, машинално я вдигна, повъртя я в ръце, усети, че беше влажна, сложи я на главата си. До прозореца се спря, вгледа се в чернотата навън, чу песента на дъжда, звучеше му като от изчезналите други времена. Какво искаха всички те от него — прозорецът, нощта, дъждът, какво го интересуваше старата книга с картини от годините на детството.
Изведнъж се спря. В ръката му бе попаднала една вещ, която лежеше на масата, и той я погледна. Беше овално ръчно, сребърно огледало — появи се неговото лице, лицето на Вагнер, блуждаещо, разкривено лице, с дълбоки сенки под очите, с черти, които сякаш са се пропукали и разрушили. Сега толкова странно често му се случваше неволно да попадне в някое огледало, струваше му се, че по-рано десетилетия никога не се бе оглеждал. И това като че ли спадаше към театъра на Вагнер.
Продължаваше да стои и дълго гледаше в огледалото. Лицето на някогашния Фридрих Клайн беше изтощено, свършено, то беше изхабено, от всяка бръчка крещеше наближаващият край. Това лице трябваше да изчезне, да бъде заличено. Беше толкова старо това лице, в него се бе отразило много, твърде много, много лъжа и измама, бе посипвано и обливано от много прах и дъжд. Някога беше гладко и хубаво, някога той го бе обичал, бе му се радвал и се бе грижил за него. Но често го бе и мразил. Защо? Нито едното, нито другото вече не се разбираше.
И защо стоеше сега тук, посред нощ, в тази малка чужда стая, с огледало в ръка и с мокра шапка на главата, странен палячо, какво ставаше с него? Какво искаше той? Седна на ръба на масата. Какво бе искал? Какво търсеше? Все пак бе търсил нещо, нали бе търсил нещо много важно?
Да, нож.
Изведнъж ужасно потресен, Клайн скочи и се втурна към леглото. Наведе се над възглавниците, видя лицето на спящото момиче сред русите коси. То беше още живо. Той още не бе го сторил! Ужас го обля с лед! Боже мой, вече надвисваше. Стигна се дотам, виждаше това, от което винаги се бе страхувал в своите най-страшни часове, да се приближава. Сега беше тука! Той, Вагнер, стоеше край леглото на унесената в сън и търсеше ножа. Не, той не искаше! Не, не беше обезумял! Слава Богу! Не беше полудял! Вече беше добре.
У него се разля спокойствие. Бавно навлече дрехите си: панталоните, палтото, обувките. Сега беше добре.
Когато поиска още веднъж да пристъпи към леглото, усети нещо меко под краката си. Дрехите на Терезина лежаха на пода; чорапите, светлосивата рокля. Той ги вдигна грижливо и ги метна на стола.
Угаси лампата и излезе от стаята. Пред къщата дъждът ръмеше, тих и хладен, никъде светлина, никъде жива душа, никъде звук, само дъжд, вдигна лицето си нагоре и остави дъждовните капки да се стичат по челото и бузите му. Не се откриваше ни къс небе. Колко тъмно беше! На драго сърце, на драго сърце той би гледал към една звезда.
Спокойно вървеше по улиците, целият вир-вода. Не срещна ни човек, ни куче, светът беше измрял. При езерния бряг тръгна от лодка към лодка, всички бяха изтеглени навътре в сушата и стегнато закрепени с вериги. Едва отвъд, чак в самото предградие, намери една, която беше по-хубаво вързана с въже и можеше да се отвърже. Отвърза я и сложи веслата. Брегът бързо се отдалечи, оставаше назад и се разтапяше в сиво, както никога преди. Само сиво и черно, и дъжд имаше още на света, сиво езеро, дъждовно езеро, сиво езеро, дъждовно небе, и всичко без край.
Навътре, в откритото езеро, Клайн изтегли греблата. Беше стигнал дотук и бе доволен. По-рано, в миговете, когато смъртта му изглеждаше неизбежна, той винаги на драго сърце искаше тя още малко да се позабави, да се отложи делото й за утре, още веднъж да опита да живее по-нататък. Сега нямаше нищо такова. Малката лодка, това беше той, беше неговият малък, ограничен, изкуствено осигурен живот — наоколо обаче ширинето на сивотата беше светът, тя беше вселена и Бог, и да се оставиш да паднеш във всичко това, не беше тежко, а лесно, радостно.
Той седна на ръба на лодката навън, краката му висяха над водата. Бавно се приведе напред, приведе се още по-напред, докато зад него лодката пъргаво се изплъзваше. Той беше във вселена.