Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
Пипнешком Клайн намери ключа и го превъртя. Хладната светлина обля белите възглавници и столовете, отрупани с дрехи, а прозорецът приличаше на черна дупка в тясната стена. Върху обърнатото на другата страна лице на Терезина падаше сянка, шията и косата й блестяха светли.
Така някога, от време на време, бе виждал да лежи и жена си и до нея му се случваше да прекара в безсъние, да й завижда за сънната унесеност, и сякаш спокойното й мирно дишане бе присмех за него. Нивга, никога човек не е така напълно изоставен от своите ближни, освен когато спи! И отново, както често бе ставало, се сети за изображението на страдащия Христос в Гетсиманската градина, където смъртният страх едва не го задушава, а неговите ученици спят, спят.
Тихичко Клайн притегли възглавницата по-близо до себе си заедно със спящата глава на Терезина. Сега виждаше лицето й, в съня толкова чуждо, така затворено в себе си, така отвърнато от него. Едното рамо и гръдта й бяха оголени, под ленената завивка при всяко вдишване тялото й се извиваше кротко, смешно, дойде му наум как във всички любовни слова, в стихотворения и любовни писма винаги и винаги се говори за сладки устни и бузи, но никога за корем и крака! Притворство! Притворство! Дълго наблюдаваше Терезина — с това красиво тяло, с тази гръд и с тези бели, здрави, силни, добре поддържани ръце и крака тя още често ще го изкушава и прегръща и ще взима от него наслада, а после утолена, ще отдъхва и спи дълбоко, без болки, без страх, без предчувствия, красива и морна, като здраво, унесено в сън животно. А той ще лежи до нея, без сън, с тръпнещи нерви, със сърце, пълно с мъка. Още често ли? Още често ли? А, не, вече не толкова често, вече не много пъти, може би никога вече. Клайн потръпна. Не, знаеше го — никога вече!
Със стенание той заби палци върху очните си кухини, защото тези дяволски болки бяха заседнали между очите и челото. Положително и Вагнер е имал същите болки, учителят Вагнер. Изпитвал е тези обезумяващи болки, положително години наред, и ги е влачил, и е страдал, и при това е мислел, че съзрява и стига по-близо до Бога в тези свои безполезни мъки. Докато един ден не е можел да понася, да търпи повече, така както той, Клайн, не можеше да ги понася. И все пак болките бяха най-малкото, а мислите, сънищата, кошмарите! Тогава една нощ Вагнер станал и разбрал, че няма никакъв смисъл повече да се редят още много такива нощи, пълни с мъка, че чрез това не се стига до Бога, и извадил ножа. Може би е било без полза, може би е било глупаво и жалко от страна на Вагнер да убива. Но който не познава неговите мъки, който не е изстрадал неговото тегло, едва ли ще го разбере.
Самият Клайн неотдавна насън прободе една жена с нож, защото обезобразеното й лице му се струваше непоносимо. Но, естествено, всяко лице, което обичаш, се обезформя, обезобразено и ужасно привлекателно, когато вече не лъже, когато мълчи, когато спи. Тогава погледът прониква до дъно и там не открива ни следа от любов, както и ако проникнеше до дъно и в собственото сърце, погледът не намираше никаква любов. Тогава виждаше само жажда за живот и страх, и от страх, от глупав детински страх пред студовете, пред самотността, пред смъртта хората тичат един към друг, целуват се, прегръщат се, докосват буза о буза, слагат крак до крак, създават нови твари на света. Така беше. Така някога той отиде при своята жена. Така някога, в началото на сегашния му път, в едно село, в гола каменна стаичка, жената на кръчмаря дойде при него, боса и мълчалива, тласкана от страх, от жажда за живот, от потребността да намери утеха. Така и той се приближи до Терезина, и тя до него. Винаги все същият подтик, същата жажда, същото недоразумение. Винаги същото разочарование, същото мрачно страдание. Човек вярва, че е по-близо до Бог, и държи жена в прегръдката си. Вярва, че постига съзвучие, а само е отместил и прехвърлил своята вина и своята неволя върху едно далечно бъдещо същество! Държи жена в прегръдките си, целува нейната уста, гали гръдта й и създават едно дете, а някога детето, сполетяно от същата съдба, в някоя нощ също ще лежи до жена и също тъй ще се събужда от опиянението, от унеса, и с болки в очите ще гледа към бездната и ще проклина всичко. Непоносимо е да премислиш това до края!
Много внимателно Клайн наблюдаваше лицето на спящата, раменете и гръдта, светлите коси. Всичко това го бе очаровало и разочаровало, всичко това го бе примамило и измамило с обещание за наслада и щастие. Сега бе свършило, равносметката бе направена. Той бе влязъл в театъра „Вагнер“, бе открил защо всяко лице, след като излезе от сянката на измамата, е толкова обезобразено и нетърпимо.