Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
След полунощ, завърнал се у дома от вечерна обиколка, Клингзор стоеше на тесния каменен балкон на работната си стая. Под него шеметно се спускаше вдън терасите на старата градина един дълбоко засенчен гъсталак от плътни корони на дървета, палми, кедри, кестени, мимози, червени буки, евкалипти, по които пълзяха увивни растения, лиани, глицинии. Над чернотата на дърветата проблясваха с огледален зрак едрите, сякаш метални листа на летните магнолии, чиито огромни снежнобели цветове, с големината на човешка глава, сега полузатворени, бледи като луна и слонова кост, излъчваха зноен аромат на лимон, който лъхаше и проникваше чак дотук. От неопределима далечина с уморени криле долиташе музика, може би някаква китара, може би пиано, не се различаваше. В птичарниците внезапно изкрещяваше паун, два-три пъти, и разкъсваше горската нощ с краткия, зъл и дървен тон на своя измъчен глас, който проехтяваше откъм глъбината като болката на целия животински свят, груб и пронизителен. Звездна светлина течеше през гористата долина, висока и изоставена, над безкрайния лес се виждаше една бяла църквица, омагьосана и стара. В далнината езеро, планини и небе преливаха едно в друго.
Клингзор стоеше на балкона по риза, опрял голи ръце на железния парапет, и с пламнали очи четеше писмената на звездите по бледото небе и кротките светлини по черните скълбени облаци на дърветата. Паунът напомняше на него. Да, отново беше нощ, късна, и човек би трябвало сега да спи, непременно и на всяка цена. Навярно, ако в поредица от нощи действително би спал по шест или осем часа здрав сън, би могъл да се съвземе и тогава очите отново биха били послушни и търпеливи, сърцето — спокойно — по-спокойно, и слепоочията без болки. Но тогава това лято щеше да е отминало, този неудържим, искрящ летен сън, а с него щяха да се разлетят хиляди неизпити чаши, щяха да са сломени хиляди невидени любовни погледи, щяха да угаснат невидени хиляди невъзвратими картини.
Той положи челото си и болящите го очи върху хладния железен парапет, което го освежаваше за миг. Може би след година или по-рано тези очи ще бъдат слепи и огънят в сърцето му угаснал. Не, никой човек не може да понесе дълго този разжарен живот, не и той, не и Клингзор, който имаше десет живота. Никой не би могъл да издържи дълго време, ден и нощ, да горят всички негови светлини, всички негови вулкани. Никой не може повече от едно кратко време, ден и нощ, да стои сред пламъци, всеки ден много часове на жарка работа, всяка нощ много часове на жарки мисли, все да се наслаждава, все да твори и винаги всичките му сетива и нерви да са бистри и пребудни, както в някакъв замък, зад чиито стени от всички прозорци ден след ден звучи музика и нощ след нощ искрят стотици свещи. Ще се стигне до края, вече е пропиляна много сила, изгорена е много от светлината на очите, обезкръвен е много живот.
Изведнъж той се засмя и се протегна. Хрумна му: често се чувстваше така, често мислеше така и се страхуваше така. Във всичките добри, плодотворни, цъфтящи времена на своя живот, и в младостта, той бе живял така, палеше свещта си от двата края с едно ту ликуващо, ту ридаещо чувство за бясно пилеене, за изгаряне, с отчаяна жажда да изпразни чашата до капка и с дълбок, спотаяван страх от края. Често беше живял така, често вече бе изпразвал чашата, често вече бе горял ярко. Понякога краят биваше кротък като дълбок зимен сън. Понякога биваше ужасен, безсмислено опустошение, непоносими болки, лекари, тъжен отказ, триумф на слабостта. Наистина всеки път краят на едно знойно време ставаше по-лош, по-тъжен, по-унищожителен. Но винаги и това се надживяваше и след седмици или месеци, след мъка или притъпеност идваше възкресението, новият пожар, новото изригване на подземния огън, нови пламенни произведения, нова блестяща омая от живота. Така беше и времената на мъка, на несполука, жалките междинни времена биваха забравяни и потъваха. Добре беше така. Би продължавало да върви, както често е вървяло.
С усмивка Клингзор мислеше за Джина, която бе видял тази вечер и около която през цялото нощно завръщане към къщи кръжаха нежните му мисли. Колко хубаво и топло беше това момиче в своята още неопитна и плаха страст. Като на игра той си каза тихо и гальовно, сякаш отново й шептеше в ухото: „Джина, Джина!“
Cara Джина! Carina Джина! Bella Джина!6
Клингзор се върна в стаята и отново запали светлината. От малка, разбъркана купчина книги изтегли червено томче със стихове; сети се за един стих, откъс от стихотворение, което му изглеждаше неизразимо красиво и приятно. Търси дълго, докато го намери.
6
Мила; миличка; хубава (итал.). — Б.пр.