Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
В малкото число на миговете, които още просъществува, се бе струпало много повече преживяно, отколкото във всичките четиридесет години отпреди, когато беше на път към тази цел.
Започна се с това: в момента, в който падаше, докато за време колкото трепва една мълния висеше между ръба на лодката и водата, си представи, че извършва самоубийство, детинщина, нещо наистина не лошо, но смешно и твърде глупаво. Патосът на желанието да умреш, патосът на самото умиране рухна от само себе си, от това не излизаше нищо. Смъртта му вече не бе необходима, сега вече не. Тя беше желана, бе хубава и добре дошла, но вече не бе необходима. От момента, откакто в проблесналите частици от секундата с цялото си желание, с целия си отказ от всяко желание, с цялата си всеотдайност се оставяше да се свлече от ръба на лодката в лоното на майката, в ръката на Бога — от този един миг умирането вече бе загубило значение. Нали всичко бе толкова просто, нали всичко беше толкова удивително лесно, вече нямаше бездни, нямаше трудности. Голямото изкуство беше в това. Да се оставиш да паднеш! И то ясно озари като резултат от неговия живот цялата му същност: да се оставиш да паднеш! Ако веднъж си го направил, ако веднъж си се пожертвал, ако веднъж си отстъпил на това желание и си се примирил, ако веднъж си се отказал от всички опори и от всяка земна твърд под себе си, вслушай се само и напълно във водителя от собственото си сърце, тогава всичко ще е спечелено, тогава всичко ще е добро, вече няма страх, няма опасност.
Това беше постигнато, това велико, единствено: Той се бе оставил да пада! Да се остави да падне във водата и в смъртта, не беше необходимо. Също така добре би могъл да се остави да падне в живота. Но на това не отдаваше голямо значение, то не беше важно. Той ще живее, ще се върне отново. Тогава няма да му е нужно самоубийство и никой от всички тия странни завои, никоя от всички тия мъчителни и болезнени глупости, защото вече ще е преодолял страха.
Чудна мисъл — живот без страх! Страхът преодолян — ето блаженството, ето избавлението. Как през целия си живот бе измъчван от страх, сега, когато смъртта едва ли не задушаваше гърлото му, вече не чувстваше нищо, никакъв страх, никакъв ужас, само усмивка, само избавление, само разбирателство. Сега изведнъж знаеше какво е страх и че това чувство може да бъде преодоляно само от този, който го е познал. А човек изпитва страх от хиляди неща: от болки, от съдии, от собственото си сърце, изпитва страх от съня, страх от събуждането, от самотността, от студенината, от безумието, от смъртта, най-вече от нея, от смъртта. Но всички страхове бяха само маски и предрешвания. В действителност имаше един-единствен страх — от това да се оставиш да паднеш, от крачката към неизвестното, малката крачка отвъд всяко осигуряване, което съществува. И който веднъж, един-единствен път, се подведе, веднъж прояви голямото доверие и повери себе си на съдбата, той е освободен. Вече не е подвластен на земните закони, паднал е във вселената и кръжи по орбитите на съзвездията. Така беше. А бе и толкова просто, всяко дете би могло да го разбере, да го знае.
Той не разсъждаваше върху това с вече родени мисли, а го живееше, чувстваше, докосваше, вдъхваше аромата, усещаше вкуса му. Вкусваше, вдъхваше, гледаше и разбираше какво бе животът. Виждаше сътворението на света, виждаше гибелта на света и двете като противостоящи армии, които, непрестанно в поход една срещу друга, не свършваха никога, вечно бяха на път. Светът непрестанно се раждаше и непрестанно умираше. Всеки живот беше дихание, изтръгнало се от Бога. Всяко умиране беше дихание, вдъхнато от Бога. Който се бе научил да не се противи, да се остави да падне, той умираше лесно и лесно биваше роден. Който се съпротивляваше, се измъчваше от страх, умираше тежко и биваше раждан неохотно.
В сивия дъждовен мрак над нощното езеро падащият видя играта на света, отразена и изобразена: слънце и звезди се издигаха и падаха, хорове, човеци и животни, призраци и ангели се възправяха едни срещу други, пееха, мълчаха, крещяха, върволици от същества, устремени едно към друго, всяко недооценяваше себе си и във всяко друго същество мразеше и преследваше себе си. Целият им копнеж беше по смъртта, по покоя, целта им бе Бог, завръщането към Бога, оставането в Бог. Тази цел пораждаше боязън, защото беше измамна. Нямаше оставане в Бога! Нямаше покой! Съществуваше само извечното, вечното, прекрасно, свято вдишване и издишване, сътворяване и разпадане, раждане и смърт, потегляне и завръщане, без отдих, без край. И затова имаше само едно изкуство, само едно учение, само една тайна: да се оставиш да паднеш, да не се съпротивяваш срещу Божията воля, да не се вкопчваш в нищо, нито в добро, нито в лошо. Тогава ще си избавен, тогава ще си свободен от страдания, свободен от страх, единствено тогава.