Игра на сенки (Приказки за любовта)

Предисловие

Последното лято от живота си художникът Клингзор, на възраст четиридесет и две години, прекара в онези южни области, недалеч от Пампамбио, Карено и Лагуно, които обичаше и често бе посещавал още от ранни години. Там възникнаха последните му картини, онези свободни парафрази на формите от видимия свят, странните, светоозарени и все пак тихи, съннотихи картини, с извити дървета и къщи като растения, които познавачите предпочитат пред неговия „класически“ период. Тогава на палитрата му имаше само още няколко, много светли цветове: кадмиевожълто и червено, веронезевозелено, кобалтово, кобалтововиолетово, френски цинобър и боя от бреш.

В късна есен вестта за смъртта на Клингзор изплаши неговите приятели. Някои от писмата му съдържаха предчувствия или въжделения за смърт. Може би поради това се понесе мълвата, че той сам е прекъснал живота си. Другите слухове, каквито обикновено кацат по всяко име, около което се спори, са доста по-безпочвени от първия. Мнозина твърдяха, че вече от месеци Клингзор бил душевноболен и един не особено разсъдлив тълкувател на изкуството се опита да обясни с това въображаемо безумие поразителното и странното в предсмъртните му картини! Повече основание от тези брътвежи имаше богатото на измислици сказание за склонността на художника към пиене. Тази склонност съществуваше у него и никой не я назоваваше по-чистосърдечно с истинското й име, отколкото той самият. В известни времена, а така също и през последните месеци от своя живот, той не само изпитваше радост от честото пируване, но и съзнателно търсеше упоение във виното, за да заглуши болките си и една много често тежко поносима меланхолия. Поетът на най-дълбоките песни на опиянението Ли Тайбо беше негов любимец и когато биваше пиян, той често наричаше себе си Ли Тайбо, а един от своите приятели Тху Фу.

Произведенията му продължават да живеят, не по-малко жива в тесния кръг на най-близките му е и легендата за неговото житие от онова последно лято.