Сянката на вятъра

— Точно така.

— Имате ли някаква идея защо някой би искал да изгори всички книги на Жулиан Каракс?

— Защо изобщо се горят книги? От глупост, от невежество, от омраза… един Господ знае.

— И все пак какво мислите вие? — настоях аз.

— Жулиан живееше в книгите си. Трупът, озовал се в моргата, бе само една част от него. Душата му е в неговите истории. Веднъж го попитах от кого черпи вдъхновение, за да създава героите си, и той ми отговори: от никого. Всичките му герои представлявали самия него.

— Значи ако някой е искал да го унищожи, би трябвало да унищожи тези истории и тези герои, нали така?

На лицето й отново се появи обезсърчената усмивка — израз на поражение и умора.

— Напомняте ми Жулиан — рече тя. — Преди да изгуби вярата си.

— Вярата си в какво?

— Във всичко.

Приближи се в сумрака и улови ръката ми. Мълчаливо помилва дланта ми, сякаш искаше да разчете линиите на кожата ми. Ръката ми се разтрепери от докосването й. Улових се, че мислено проследявам контурите на тялото й под старите, взети назаем дрехи. Желаех да я докосна, да усетя пулса, който пламтеше под кожата й. Погледите ни се бяха срещнали и аз чувствах с абсолютна сигурност, че тя знае какво си мисля. Усещах, че е по-самотна от когато и да било. Вдигнах очи и срещнах нейния спокоен, открит поглед.

— Жулиан умря сам, убеден, че никой няма да си спомни за него или за книгите му и че животът му е бил без значение — рече тя. — Щеше да му е приятно да знае, че някой е пожелал да го опази жив, че го е помнел. Често казваше, че съществуваме само докато някой си спомня за нас.

Обзе ме почти болезнено желание да целуна тази жена, страст, каквато не бях изпитвал дотогава, дори когато извиквах в мислите си призрака на Клара Барсело. Тя отгатна това по погледа ми.

— Късно е, Даниел, май е време да си вървите — промълви.

Част от мен желаеше да остане, да се изгуби в странната интимност на полумрака с тази непозната и да я слуша как разправя, че моите жестове и мълчания й напомнят за Жулиан Каракс.

— Да — смотолевих аз.

Тя кимна безмълвно и ме изпрати до прага. Коридорът ми се видя безкраен. Сетне ми отвори вратата и излезе на площадката.

— Ако видите баща ми, кажете му, че съм добре. Излъжете го.

Сбогувах се полугласно, като й благодарих за отделеното време и вежливо протегнах ръка. Нурия Монфорт пренебрегна този формален жест. Тя сложи ръце на раменете ми, наведе се и ме целуна по бузата. Гледахме се мълчаливо и този път се осмелих да потърся устните й, почти разтреперан. Стори ми се, че те леко се разтвориха и че пръстите й потърсиха лицето ми. В последния момент Нурия Монфорт се отдръпна и сведе очи.

— Мисля, че ще е най-добре да си вървите, Даниел — прошепна тя.

Стори ми се, че ще се разплаче, но преди да смогна да кажа нещо, затвори вратата. Останах на площадката; неподвижен, усещах присъствието й от другата страна и се питах какво ли е станало вътре. Отсреща шпионката на вратата на съседката примигваше. Махнах й с ръка за поздрав и се спуснах по стълбите. Когато излязох на улицата, дълбоко в душата си все още усещах лицето, гласа и уханието на Нурия Монфорт. Носех със себе си допира на устните й и диханието й върху кожата си, докато вървях из улиците, пълни с безлични хора, наизлезли от кантори и магазини. Когато излязох на улица „Кануда“, ме връхлетя един леден вятър, който проряза околната глъч. Приветствах с благодарност студения въздух по лицето си и поех към университета. Пресякох Рамблас, проправих си път към улица „Талерс“ и се изгубих в нейния тесен каньон от сенки, ала все още се чувствах впримчен в онази тъмна трапезария, в която сега си представях как Нурия Монфорт седи сама в здрача и безмълвно подрежда своите моливи, папки и спомени — с очи, отровени от сълзи.