Сянката на вятъра

Подхванах разказа си от онова далечно утро, когато се събудих, без да мога да си спомня лицето на майка ми, и спрях чак когато в паметта ми изплува светът от сенки, който бях доловил по-рано през деня в дома на Нурия Монфорт. Беа ме слушаше безмълвно, с едно внимание, което не издаваше никакви преценки и догадки. Разказах й за първото си посещение в Гробището на забравените книги и за нощта, в която четох „Сянката на вятъра“ до зори. Разказах й за срещата си с човека без лице и за писмото, подписано от Пенелопе Алдая, което винаги носех със себе си, без сам да зная защо. Говорих и за това, че никога не ми се бе удало да целуна Клара Барсело, нито която и да е; споменах и как ръцете ми се разтрепериха, когато почувствах допира от устните на Нурия Монфорт до кожата ми едва преди няколко часа. Разказах й как до тоя момент не съм си давал сметка, че това е история за самотници, за отсъствия и загуба, и че тъкмо по тази причина съм потърсил убежище в нея, докато се е сляла със собствения ми живот. Бях като човек, който се спасява с бягство в страниците на роман, защото онези, които му е нужно да обича, са само сенки, живеещи в душата на някой непознат.

— Не казвай нищо — промълви Беа. — Просто ме заведи на това място.

Вече беше непрогледна нощ, когато спряхме пред портата на Гробището на забравените книги в сенките на улица „Арко дел Театро“. Хванах мандалото във форма на дяволче и потропах три пъти. Подухваше студен вятър, напоен с мирис на въглища. Чакахме, подслонени под арката на входа. Срещнах очите на Беа, едва на сантиметри от моите. Тя се усмихваше. Скоро чухме леки стъпки, които се приближаваха към портата, и до нас достигна умореният глас на пазача.

— Кой е там? — попита Исаак.

— Даниел Семпере, Исаак.

Стори ми се, че го чух да ругае под нос. Последваха хилядите скърцания и стонове на кафкианската система от ключалки. Накрая вратата се открехна мъничко, разкривайки орловото лице на Исаак Монфорт, озарено от един светилник. Щом ме видя, пазачът въздъхна и подбели очи.

— Ама и аз защо ли питам — рече той. — Кой друг би могъл да бъде в тоя час?

Исаак бе облечен с нещо, което ми се видя като странна смесица от халат, бурнус и шинел от руската армия. Меките пантофи идеално си пасваха с карираната вълнена шапка с пискюл.

— Надявам се, че не съм ви измъкнал от леглото — рекох аз.

— Съвсем не. Тъкмо бях започнал да си казвам молитвичките…

Той изгледа Беа така, сякаш току-що бе зърнал връзка запалени пръчки динамит до нозете си.

— За ваше добро се надявам, че това не е, каквото изглежда — рече той заплашително.

— Исаак, това е моята приятелка Беатрис и с ваше разрешение бих искал да й покажа това място. Не се безпокойте, може да й се има пълно доверие.

— Семпере, виждал съм пеленачета, по-разумни от вас.