Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Няма нужда, благодаря. Не искам да ви притеснявам.
— Не ме притеснявате. Тъкмо щях да сваря и за себе си.
Нещо ми подсказа, че чашата кафе с мляко бе единственият й обед. Отново отклоних поканата й и я видях да се оттегля в един ъгъл на трапезарията, където имаше малка електрическа печка.
— Разположете се удобно — рече тя, обърната с гръб към мен.
Огледах се наоколо и се почудих как би могло да стане това. Кабинетът на Нурия Монфорт се състоеше от едно писалище, което заемаше ъгъла близо до балкона, пишеща машина „Ъндъруд“ с газена лампа до нея и лавица, претъпкана с речници и наръчници. Нямаше семейни снимки, но стената край писалището бе покрита с пощенски картички; всичките изобразяваха един мост, който си спомнях, че съм виждал някъде, но не можех да определя точно къде, може би в Париж или Рим. Под това стенно изложение от бюрото лъхаше почти натрапчива чистота и ред. Моливите бяха подострени и идеално подредени. Книжата и папките бяха строени в три симетрични редици. Когато се обърнах, осъзнах, че Нурия Монфорт ме наблюдава от прага на коридора. Гледаше ме мълчаливо, така, както човек гледа непознатите на улицата или в метрото. Запали цигара и остана на мястото си с лице, забулено от спирали синкав дим. Помислих си, че Нурия Монфорт против волята си излъчва нещо от чара на фаталните жени — същите, които поразяваха Фермин, когато изплуваха сред мъглите на някоя берлинска гара, обгърнати от ореол невъзможно ярка светлина; онзи тип жени, които сякаш се отегчаваха от собствената си красота.
— Няма много за разказване — започна тя. — Запознах се с Жулиан преди повече от двайсет години в Париж. По онова време работех за издателство „Кабестани“. Господин Кабестани бе закупил правата на неговите романи за жълти стотинки. Отначало работех в административния отдел на издателството, но когато господин Кабестани научи, че говоря френски, италиански и малко немски, ми възложи работата по закупуване на права и ме направи своя лична секретарка. Една от задачите ми бе да поддържам кореспонденцията с чуждестранните автори и издатели, с които нашата фирма имаше делови отношения, и именно така влязох във връзка с Жулиан Каракс.
— Баща ви ми каза, че сте били добри приятели.
— Баща ми навярно ви е казал, че сме имали авантюра или нещо от този род. Така е, нали? Според него аз търча след всичко, което носи панталони, сякаш съм разгонена кучка.
Откровеността и безцеремонните маниери на тази жена ме накараха да загубя ума и дума. Много време ми бе нужно, за да скалъпя приемлив отговор. Дотогава Нурия Монфорт се усмихваше на себе си и клатеше глава.
— Не му обръщайте внимание. Баща ми получи това впечатление от едно пътуване до Париж, което трябваше да предприема през 33-та, за да разреша едни дела на господин Кабестани с издателство „Галимар“. Прекарах една седмица в града, като се настаних в апартамента на Жулиан по простата причина, че господин Кабестани предпочиташе да си спести разноските за хотел. Сам виждате колко романтично, нали. Дотогава бях поддържала връзка с Жулиан Каракс само чрез писма, които обикновено бяха свързани с авторските права, коректурите и разни издателски въпроси. Онова, което знаех или си представях за него, бе дошло от четенето на ръкописите, които ни изпращаше.
— Той разказа ли ви нещо за живота си в Париж?
— Не. Жулиан не обичаше да говори за своите книги или за себе си. Стори ми се, че не се чувства щастлив в Париж. От друга страна, той създаваше впечатлението, че е от онези хора, които не могат да бъдат щастливи където и да било. Истината е, че така и не успях да го опозная добре — той просто не допускаше това. Беше много сдържан и понякога ми се струваше, че е изгубил интерес към света и към хората. Господин Кабестани го смяташе за много стеснителен и донякъде смахнат, но аз имах чувството, че Жулиан живее в миналото, окован от собствените си спомени. Жулиан живееше затворен в себе си, в книгите си и заради книгите си — като в луксозен затвор.
— Казвате това, сякаш сте му завиждали.
— Има и по-лоши тъмници от думите, Даниел.
Кимнах, без да съм съвсем сигурен какво имаше предвид.
— Жулиан говореше ли някога за тези спомени, за годините си в Барселона?
— Много рядко. През онази седмица, която прекарах в неговия дом в Париж, ми разказа нещичко за семейството си. Майка му била французойка, учителка по музика. Баща му имал магазин за шапки или нещо подобно. Зная, че е бил силно религиозен човек, много строг.