Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Жулиан обясни ли ви какви са били отношенията му с него?
— Зная, че никак не са се разбирали. Работата имала дълбоки корени. Всъщност Жулиан заминал за Париж, защото в противен случай баща му щял да го прати в армията. Майка му обаче му обещала, че по-скоро ще го отведе далече от тоя човек, вместо да допусне това да се случи.
— Е, „тоя човек“ все пак е бил негов баща.
Нурия Монфорт се усмихна. Това бе просто намек за усмивка, който едва пролича в ъгълчетата на устните й и в печалния, уморен блясък на очите.
— Дори и да е бил, никога не се е държал като баща, нито пък Жулиан го е смятал за такъв. Веднъж ми призна, че преди сватбата си майка му имала авантюра с някакъв непознат, чието име никога не пожелала да разкрие. Именно този човек бил истинският баща на Жулиан.
— Това напомня началото на „Сянката на вятъра.“ Смятате ли, че ви е казал истината?
Нурия Монфорт кимна.
— Жулиан ми разказа, че израснал, наблюдавайки как шапкарят — така го наричаше той — обиждал и биел майка му. После влизал в стаята на Жулиан и му разправял, че е рожба на греха, че е наследил слабия и жалък характер на майка си и цял живот ще бъде неудачник, ще търпи провали, с каквото и да се захване…
— Изпитваше ли Жулиан ненавист към баща си?
— Тези чувства се охлаждат с времето. Никога не съм имала усещането, че Жулиан го мрази — макар че това навярно би било за предпочитане. Впечатлението ми беше, че тия сцени са го накарали да изгуби всякакво уважение към шапкаря. Жулиан говореше за това, сякаш то изобщо не го засягаше, сякаш бе част от едно минало, което бе оставил зад гърба си, ала такива неща никога не се забравят. Думите, с които се отравя сърцето на едно дете — било то от злоба, или от невежество — се загнездват в паметта като тумор и рано или късно му изгарят душата.
Запитах се дали говори от собствен опит и в съзнанието ми отново изникна образът на моя приятел Томас Агилар, който стоически изслушваше тирадите на височайшия си родител.
— На колко години е бил Жулиан, когато се е развивала тази история?
— На осем или десет, предполагам.
Въздъхнах.
— Щом пораснал достатъчно, за да влезе в армията, майка му го отвела в Париж. Мисля, че дори не се сбогували. Шапкарят така и не разбрал, че семейството му го е изоставило.
— Жулиан споменавал ли ви е някога за момиче на име Пенелопе?
— Пенелопе? Струва ми се, че не. Щях да си спомня.
— Тя му е била приятелка, докато още е живеел в Барселона.
Извадих снимката на Каракс и Пенелопе Алдая и й я подадох. Видях как лицето й грейна в усмивка при вида на един съвсем млад Жулиан Каракс. Носталгията и чувството на загуба просто я разкъсваха.
— Колко е младичък тук… Това ли е въпросната Пенелопе?
Кимнах.
— Много е хубава. Жулиан някак винаги успяваше да се обгради с красиви жени.
Като вас, помислих си.
— Знаете ли дали е имал много…?
Отново онази усмивка за моя сметка.
— Приятелки? Любовници? Нямам представа. Да ви кажа честно, никога не съм го чувала да говори за някоя жена, която да е имала място в живота му. Веднъж го попитах просто така, колкото да го подкача. Сигурно знаете, че той си изкарваше прехраната, като свиреше на пиано в един вертеп. Попитах го дали не се изкушава, след като по цял ден е заобиколен от красиви и лесни жени. Той не намери шегата ми за смешна. Отвърна ми, че няма право да обича която и да е, че заслужава да бъде сам.
— А обясни ли ви защо?
— Жулиан никога не обясняваше.
— И все пак накрая, малко преди да се завърне в Барселона през 1936 г., Жулиан Каракс е щял да се ожени.
— Така разправяха.
— А вие съмнявате ли се в това?
Тя скептично сви рамене.
— Както ви казах, през всичките години на познанството ни Жулиан никога не ми е споменавал конкретна жена, камо ли пък някоя, за която да е искал да се жени. Историята за предполагаемата му женитба стигна до мен по-късно. Ньовал, последният издател на Каракс, разправил на Кабестани, че годеницата била с двайсет години по-възрастна от Жулиан — заможна вдовица с лошо здраве. Според Ньовал тази жена малко или много го издържала в продължение на години. Лекарите й давали шест месеца живот или година, в най-добрия случай. По думите на Ньовал, тя искала да се ожени за Жулиан, за да може той да наследи имуществото й.