Сянката на вятъра

— Слушай, за онова, дето ти казах одеве — рече тя ни в клин, ни в ръкав, — нито дума на Томас, нали?

— Разбира се. На никого няма да кажа.

Тя нервно се изсмя.

— И аз не знам какво ме прихвана. Не се обиждай, но понякога човек говори по-свободно пред някой непознат, отколкото пред близките си. Защо ли е така?

Свих рамене.

— Навярно защото непознатият ни вижда такива, каквито сме, а не каквито му се иска да бъдем.

— Това пак твоят приятел Каракс ли го е казал?

— Не, аз го измислих току-що, за да те впечатля.

— А как ме виждаш ти?

— Като загадка.

— Това е най-странният комплимент, който някога са ми правили.

— Не е комплимент. Заплаха е.

— Какво искаш да кажеш?

— Загадките са за това — да бъдат разрешени, да разбереш какво крият.

— Може би ще се разочароваш, когато откриеш какво има вътре.

— Може би ще се изненадам. А също и ти.

— Томас никога не ми е казвал, че си толкова безочлив.

— Така е, защото и малкото безочие, което имам, съм го запазил изцяло за теб.

— И защо?

Защото се боя от теб, помислих си.

Приютихме се в едно старо кафене близо до театър „Полиорама“. Уединени до една маса край прозореца, поръчахме сандвичи с шунка „серано“46 и две кафета с мляко, за да се сгреем. След малко управителят, мършав човечец с лице на куцо дяволче, се приближи до масата ни с услужливо изражение.

— Вий ли бехте онез, дет’ искаха сан’вичи с шунка?

Кимнахме.

— Съжалявам, ама требва да ви кажа, от името на управата, че нема ни късче шунка. Мо’а да предложа черна, бела или смесена бутифара47, кюфтета или чистора48. Първо качество, пресни, та пресни. Имам и маринована сардина, ако избегвате месни продукти по религиозни причини. То нали е петък…

— За мен кафето с мляко е достатъчно, наистина — отвърна Беа.

Аз обаче умирах от глад.

— А бихте ли ни донесли две порции пикантни картофи? — рекох. — И малко хляб, моля.

— Ей сегичка, гу’сине. И ша прощавате, че некои продукти не стигат. Обикновено от ’сичко си имам, че и болшевишки хайвер даже. Ама тая вечер е полуфиналът за европейската купа, та имам ’ного клиенти. Ей, голем мач!

Управителят се отдалечи с церемониален жест. Беа го наблюдаваше развеселена.

— Откъде е този акцент? Хаен49?

— Санта Колома де Граманет50 — уточних аз. — Май рядко пътуваш с метрото, а?

— Баща ми казва, че метрото е пълно с всякаква сган и че ако жена пътува сама, циганите й пускат ръце.

Щях да кажа нещо, но реших да премълча. Беа се разсмя. Щом ни донесоха кафетата и храната, веднага се нахвърлих върху тях без претенции за изтънченост. Беа не хапна нищичко. Обвила с длани димящата чаша, тя ме наблюдаваше полуусмихната, отчасти с любопитство, отчасти с почуда.