Сянката на вятъра
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сянката на вятъра». Краткое содержание книги:
— Госпожа Монфорт?
Изгледа ме така, сякаш се събуждаше от някакъв транс, без да ме вижда.
— Казвам се Даниел Семпере. Баща ви ми даде вашия адрес преди известно време и ми каза, че навярно ще можете да поговорите с мен за Жулиан Каракс.
При тези думи унесеното изражение веднага се отдръпна от лицето й. Стори ми се, че споменаването на баща й не беше особено добра идея.
— Какво искате? — попита тя подозрително.
Почувствах, че ако не успея да спечеля доверието й още същия миг, ще пропусна своя шанс. Единствената карта, която можех да изиграя, бе да кажа истината.
— Позволете да ви обясня. Преди осем години, почти случайно, открих в Гробището на забравените книги един роман от Жулиан Каракс. Вие сте го скрили там, за да не бъде унищожен от един човек, който се представя под името Лаин Кубер — казах аз.
Тя ме гледаше втренчено, без да помръдне, сякаш се боеше, че светът около нея ще се срине.
— Ще ви отнема само няколко минути — добавих. — Имате думата ми.
Жената кимна унило.
— Как е баща ми? — попита тя, избягвайки погледа ми.
— Добре. Е, малко е поостарял. Много му липсвате.
Нурия Монфорт изпусна една въздишка, която не можах да разгадая.
— По-добре да се качите у дома. Не искам да говоря за това на улицата.
20
Нурия Монфорт живееше в сенки. Тесен коридор водеше към трапезария, която служеше и за кухня, библиотека и кабинет. Мимоходом зърнах скромна спалня без прозорци. Това беше всичко. Останалата част от жилището се свеждаше до миниатюрна баня без вана и душ, от която се разнасяха какви ли не аромати, от мириса на готвено от бара долу до полъха от водопроводите, датиращи от началото на века. Този апартамент тънеше във вечен полумрак, подобно на тъмен балкон, увиснал сред обезцветени стени. Миришеше на черен тютюн, на студ и на отсъствия. Нурия Монфорт ме наблюдаваше, докато аз се преструвах, че не забелязвам окаяното състояние на дома й.
— Слизам на улицата, за да чета, понеже в апартамента няма почти никаква светлина — рече тя. — Съпругът ми обеща да ми подари настолна лампа, когато се върне у дома.
— Той заминал ли е?
— Микел е в затвора.
— Извинете, не знаех…
— Няма откъде да знаете. Не се срамувам да ви го кажа, защото мъжът ми не е престъпник. Последния път го задържаха, задето печаташе позиви за синдиката на металурзите. Оттогава минаха две години. Съседите мислят, че е заминал за Америка. Баща ми също не знае и не бих искала да научи.
— Не се безпокойте, няма да го научи от мен — казах.
Обгърна ни напрегнато мълчание; предположих, че тя вижда у мен шпионин, изпратен от Исаак.
— Сигурно ви е трудно да се грижите сама за къщата — глупаво изтърсих аз, колкото да запълня празнотата.
— Не е лесно. С преводите изкарвам, каквото мога, но със съпруг в затвора парите не стигат за нищо. Адвокатите ми изпиха кръвта и съм затънала в дългове до шия. Трудът на преводача е почти толкова зле платен, както и писателският.
Гледаше ме, сякаш очакваше някакъв отговор. Аз само се усмихнах кротко.
— Книги ли превеждате?
— Вече не. Напоследък почнах да превеждам формуляри, договори и митнически документи, защото се плащат много по-добре. За превод на литература се плаща оскъдно, макар и малко повече, отколкото ако си автор на такава. Домсъветът вече на няколко пъти се опита да ме изхвърли. Най-малкият проблем е, че изоставам с плащанията на разходите по поддръжка на сградата. Представете си само — жена, която говори чужди езици и носи панталони… Не един и двама ме обвиняват, че домът ми всъщност е таен бардак. То де да беше така…
Надявах се, че полумракът ще скрие изчервяването ми.
— Извинете. Не зная защо ви разказвам всичко това. Карам ви да се чувствате неудобно.
— Вината е моя, нали аз ви попитах.
Тя нервно се засмя. Тази жена излъчваше такава самота, която сякаш ме изгаряше.
— Приличате ми малко на Жулиан — рече тя изведнъж. — По погледа, по жестовете. И той правеше като вас. Гледа те, без да каже дума, и не можеш да го разбереш какво си мисли, та без да се усетиш, дрънкаш като глупак разни неща, които е по-добре да се премълчат… Мога ли да ви предложа нещо? Кафе с мляко?