Принцеса с часовников механизъм

да ме оставиш сама да търся лек, нали? Не бих могла да го сторя сама.

Той си пое дълбоко дъх, притворил сините си очи с тъмни сенки под

тях. — Разбира се, че няма. Никога няма да се откажа от него, нито от теб.

Ще продължа. Просто...

Той замълча и извърна глава. Светлината, струяща през прозореца

високо над тях, огряваше бузата, брадичката и извивката на челюстта му.

— Просто какво?

— Помниш ли какво още ти казах онзи ден в гостната? Искам да

бъдеш щастлива. Искам и Джем да бъде щастлив. И все пак, докато отиваш

към олтара, където той те очаква, за да бъдете свързани завинаги, ти ще

стъпваш по невидима пътека от отломките на разбитото ми сърце, Теса.

Бих дал живота си за всекиго от вас двамата. Бих дал живота си за вашето

щастие. Когато ми каза, че не ме обичаш, си мислех, че чувствата ми ще

закърнеят и ще изчезнат, но не стана така. Те се усилваха с всеки изминал

ден. Сега, в този миг, те обичам по-отчаяно, отколкото когато и да било

преди, а след един час ще те обичам повече, отколкото сега. Знам, че не е

честно спрямо теб да ти казвам всичко това, когато не можеш да направиш

нищо. — Той си пое накъсано дъх. — Колко ли ме презираш!

Теса имаше чувството, че някой бе издърпал земята изпод краката й.

Спомни си какво си бе казала предишната нощ — че чувствата на Уил към

нея несъмнено са избледнели, че след години неговата болка ще е по-

малка от нейната. И наистина го бе повярвала. Ала сега...

— Не те презирам, Уил. Ти винаги си се държал благородно... по-

благородно, отколкото бих могла да очаквам...

— Не — горчиво каза той. — Мисля, че ти никога не си очаквала нищо

от мен.

— Очаквала съм всичко, Уил — прошепна тя. — Повече, отколкото ти

от себе си. Ала ти ми даде дори повече от това. — Гласът й изневери. —

Казват, че човек не може да раздвои сърцето си, но...

— Уил, Теса! — Шарлот ги викаше от преддверието. — Стига сте се

размотавали! И може ли един от вас да доведе Сирил? Възможно е да

имаме нужда от помощ с каретата, ако Мълчаливите братя възнамеряват

да останат за малко.

Теса погледна безпомощно Уил, но магията на момента между тях си

бе отишла. Изражението му беше сдържано, отчаянието, подтиквало го

допреди миг, се бе изпарило. Изведнъж сякаш хиляди заключени врати го

отделяха от нея.

— Ти върви, аз ей сега идвам — рече той равнодушно и като се

обърна, хукна нагоре по стълбите.

Девойката заслиза като вцепенена по стъпалата, подпирайки се

лекичко на стената. Какво не бе сторила за малко? Какво едва не му беше

казала?

И все пак аз те обичам.

Ала, всемилостиви Боже, каква полза би имало от тези думи, кому

биха помогнали? За Уил те щяха да са като ужасен товар на плещите,

защото той щеше да знае какво изпитва Теса, без да може да стори

каквото и да било. Те биха го привързали още по-силно към нея, нямаше

да го освободят, за да си потърси друга, която да обича... някоя, която не