Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Двамата бяхме прекарали по-голямата част от сутринта, отпивайки от винения мях, който бях задигнал от кухнята, и обсъждайки кой може да е убиецът. Главите ни обаче постепенно бяха натежали, така че в момента просто си седяхме в удобната си квартира и се чудехме какво да правим по-нататък. Бенджамин ми се беше сторил толкова унил, че аз бях решил да споделя с него идеята си да прекараме няколко месеца извън страната.
— Но това би било предателство спрямо доверието на скъпия ми чичо! — възкликна той.
— Скъпият ти чичо може да върви по дяволите! — извиках аз. — През последните месеци преживях какво ли не, господарю! Първо, Попълтън ме прокудиха от Ипсуич, после Куиксилвър едва не ме отрови, след това бях на косъм да умра от потна треска, за капак ме бутнаха в онази проклета вълча яма, а сега някой се опита да ме прониже със стрела! Да не забравяме и отчаяния ми бяг през Уиндзорската гора — продължих аз кисело, — който ще съм принуден да повторя, ако кралят ме спипа!
— И колко далеч си мислиш, че ще стигнем? — сопна ми се Бенджамин. — Да не би да си въобразяваш, че на скъпия ми чичо не му е хрумнало, че можем да се опитаме да избягаме? О, да, пристанищата със сигурност ще бъдат завардени, а това значи, че щом се появим на някое от тях, веднага ще бъдем арестувани и върнати в Тауър. Този път обаче няма да ни посрещнат като гости, а като затворници. А помислил ли си от какво ще живеем в чужбина? Или пък кога ще можем да се върнем у дома? Освен това, струва ми се, ти добре познаваш краля и знаеш как работи умът му. Ако избягаме, Хенри като нищо може да се зачуди дали нямаме нещо общо с изнудваческите писма, които получава…
— Не! — извиках аз. — Кралят не би ни обвинил!
Бенджамин впи поглед в мен. За съжаление, трябваше да призная, че е прав. В сегашното си настроение Големия звяр би хвърлил вината върху всекиго.
— Е, добре — въздъхнах аз. — Казвай какво да правим тогава.
Господарят ми се огледа наоколо.
— Тук се грижат добре за нас — отбеляза той, — така че предлагам да останем и да помислим. Враговете ни все ще допуснат някоя грешка.
Аз неохотно се съгласих — в крайна сметка, Кембъл наистина беше чудесен домакин.
Е, вие, младежите, които сте били в Тауър, може би си мислите, че в крепостта човек може да види само покрити с плесен стени, сумрачни, влажни и ветровити килии, тесни и студени коридори и скърцащи врати. Разбира се, всичко това го има и то в изобилие, но нашата стая в кулата Уейкфийлд беше просторна, а благодарение на остъклените прозорци, защитени от дървени капаци — и много светла. Стените бяха украсени с гоблени и освен това разполагахме с меки легла, с маси и столове, с един голям шкаф за дрехите ни, както и с няколко сандъка и ковчежета. Изобщо, като изключим проблемите, с които трябваше да се оправяме, в тамошната си квартира с господаря ми се чувствахме като у дома си. Готвачи и прислужници ни носеха ядене и пиене, а Кембъл ни беше отправил постоянна покана да се храним заедно с него или пък в общата трапезария на крепостта. Въпреки това през следващите няколко дни двамата с Бенджамин не излизахме много-много. Когато не спеше, господарят ми се разхождаше из стаята си, мърмореше си нещо под нос или пък изучаваше „История на Ричард III“ на Томас Мор.
При други обстоятелства аз най-вероятно щях да се запилея из града в търсене на поредната дяволия, но в онзи случай бях толкова уплашен, че не посмях. Междувременно Бенджамин помоли да му донесат малко пергамент, няколко пера и една мастилница и трескаво започна да пише. На третата ни сутрин в крепостта, когато се върнах от обичайната си разходка по моравата в Тауър, където всички можеха да ме видят, аз заварих господаря си да седи на леглото си, взрян във вече завършените си записки.
— Нека за миг си представим — започна той, — че младият Едуард Пети, брат му или и двамата принцове действително са оцелели. Да речем, че са запазили печатите си и в момента работят в Тауър като обикновени войници или пък като прислужници — Бенджамин хвърли един поглед към лицето ми и се ухили. — Просто идея, Роджър — заяви той и провеси краката си от леглото. — Проблемът се състои в следното. Преди четирийсет години двамата синове на Едуард Четвърти — голямото му момче, носещо името му, и Ричард, херцогът на Йорк — били затворени в Тауър от чичо си Ричард. След това принцовете изчезнали, но никой не знае със сигурност дали са били убити, или са успели да избягат. Впоследствие Хенри Седми бил тормозен от множество претенденти за престола, които твърдели, че са изгубените принцове, и дори на настоящия ни крал често му се налага да се разправя с тайното Братство на Бялата роза.