Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— И не се сещаш защо някой би убил съпруга ти по такъв варварски начин, така ли? — попита Бенджамин.

— Както вече казах, сър, Андрю беше потаен човек, който не обичаше да говори за делата си. Понякога излизаше да пие с останалите палачи.

— А беше ли на празненството по случай рождения ден на краля? — намесих се аз.

— Да, но се прибра рано.

— После спомена ли ти там да се е случило нещо странно?

Мистрес Ъндършафт поклати глава.

— Не. Единственото, което ми каза, беше, че другарите му били пияни като талпи и мърсували с жените, които довели — тя вдигна бродерията си и забоде иглата си в нея. — Уверявам ви, господа, нямам какво повече да ви кажа. Ако… — изведнъж вдовицата млъкна, тъй като в този момент в салона влетя някакво момиченце, преследвано от момченце с покрити с пепел пръсти.

— Саймън! Джудит! — мистрес Ъндършафт строго се взря в децата. — Какво, за Бога, правите? — тя сграбчи момиченцето, при което нощницата му се свлече, разкривайки едно слабо и бледо рамо.

— Саймън е виновен! — изписка момиченцето, посочвайки брат си. — Опитва се да напише нещо на рамото ми — то показа следата от пепел във формата на буквата „Б“.

Момченцето отпусна ръце покрай тялото си, страхливо взирайки се в майка си.

— Това никак не е хубаво, Саймън! — извика мистрес Ъндършафт гневно, а после задърпа момченцето към вратата.

— Но Саймън казва, че ти също имаш буква на рамото! — обади се момиченцето.

Вдовицата изблъска двете деца от стаята и ги натика в ръцете на очакващата ги прислужница. После затръшна вратата след тях и се облегна на нея с пребледняло лице, затворени очи и гърди, които се издигаха и спускаха толкова бързо, че човек би решил, че притежателката им току-що е изтичала цяла миля. Аз се изправих и се приближих до нея.

— Чу я, нали? — прошепна тя, без да отваря очи.

— Да, мистрес, чух я. Е, вярно ли е? Действително ли си дамгосана по рамото като блудница?

Мистрес Ъндършафт кимна, а после се върна при стола си и тежко се отпусна в него. В следващия момент раменете й се разтресоха от плач.

— Казах ви самата истина — рече тя между два хлипа. — С Андрю дойдохме тук от Линкълн, където той беше свещеник. Двамата се срещнахме след смъртта на съпругата му. Андрю беше много мил човек. Призна ми, че не може да живее без жена. Да, действително бях блудница — продължи вдовицата тихо. — Трябваше да стана шивачка, но времената бяха тежки — тя преглътна, попивайки сълзите си с пръсти.

— Затова се е стигнало и до онази свада, нали така? — попита Бенджамин.

— Да, двамата се скарали заради мен — отвърна мистрес Ъндършафт. — После Андрю потърси убежище — тя вдигна глава. — Знаеш закона, мастър Даунби, така че ти е известно какъв избор има човек в такива ситуации. Андрю можеше или да се предаде на кралските съдии, при което със сигурност щеше да увисне на бесилото, или да напусне кралството в рамките на четирийсет дни. Разбира се, приятелите и роднините на мъжа, когото беше убил, никога нямаше да му позволят да напусне града жив. И така, аз се заех да организирам нещата. Да ви призная, не обичах Андрю, но от друга страна, никой мъж не се беше застъпвал за мен така, както го стори той. В крайна сметка, успях да го измъкна от Линкълн заедно със семейството му.