Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Мариса поклати глава и потри лице.

— Не си спомням кой знае какво. Знам, че сър Едуард Кембъл и помощниците му бяха с нас, както и че чашите ни не оставаха празни нито за миг. Ъндършафт си тръгна рано, а останалите се търкаляха по коридорите пияни като прасета. Това е всичко, за което се сещам.

И така, Бенджамин подаде сребърната монета на момичето и двамата тръгнахме да си вървим.

— Господа! — провикна се Мариса след нас.

Ние се върнахме до масата, при което момичето вдигна поглед и рече:

— Хелбейн беше доста озадачен от смъртта на Ъндършафт, тъй като човекът се занимаваше само с жена си и с децата си и нямаше никакви врагове — за миг тя замълча. — В крайна сметка, може и да сте прави и двамата с Хелбейн действително да са знаели някаква ужасна тайна, но каква е била тя — нямам никаква представа.

Аз се наведох през масата, целунах Мариса по бузата и пъхнах в ръцете й една монета от собствената си кесия.

— Съжалявам за грубостта си — прошепнах.

— Трябва пак да дойдете някой път — усмихна се тя, при което погледът й отново омекна, разкривайки частица от душата й.

После двамата с господаря ми излязохме от кръчмата и се запътихме обратно към Тауър.

— Каква ли тайна са споделяли двамата палачи? — попита Бенджамин.

— Не съм съгласен с Мариса, господарю — отвърнах аз. — Ами ако по време на празненството по случай рождения ден на краля палачите са узнали някаква тайна, без дори да си дават сметка за това?

— Давай нататък — подкани ме Бенджамин.

— Да не забравяме, че всички палачи са били маскирани — продължих аз. — Възможно е някой от тях да се е натъкнал на тайната, но пазителят й да не е могъл да го разпознае заради тъмнината и облеклото му и за по-сигурно да е решил да избие всички.

— Но ако беше така, палачът, който се е натъкнал на тайната, щеше да осъзнае, че той и другарите му са под прицел и да действа в съответствие с това.

Господарят ми имаше право.

— А сега е време да посетим мистрес Ъндършафт — заяви той.

Заварихме добрата вдовица да бродира върху парче лен в салона. От стаите на горния етаж долитаха виковете на някаква слугиня, която се опитваше да сложи децата да спят. Мистрес Ъндършафт ни посрещна радушно, предложи ни хляб и ейл, но Бенджамин отказа. И така, двамата с него се настанихме срещу вдовицата, наблюдавайки я как промушва иглата през плата.

— Много си сръчна, мистрес — отбеляза господарят ми.

— Майка ми ме е учила — отвърна тя с усмивка. — Но вие едва ли сте дошли да хвалите бродерията ми.

— Напълно си права, мистрес. Истината е, че дойдохме, защото все още сме озадачени от дарението, което си получила.

— И аз се чувствам по същия начин — отвърна вдовицата, а после остави парчето лен в скута си и протегна едната си ръка към огъня, полузаслушана в звуците, които долитаха от горния етаж. — Както ви казах, парите ми бяха предадени от златаря Търгуд. Разбира се, приех. Коя съм аз, че да възразявам? Пък и в крайна сметка, в цялата работа няма нищо нередно.