Пощенската картичка

С помощта на родителите на Примроуз в Харогейт намериха подходяща вила във Фар Хедингли, близо до месарница и магазин за хранителни стоки, с кино в съседство и добър автобусен транспорт до града. Ако само се бе решила да направи това по-рано, помисли си Фийби, но поне с брат й вече си говореха.

Войната напомня на хората колко крехък е животът и колко несигурно е бъдещето на всички. Фийби бе щастлива, че разполага с финанси, с които да даде на брат си възможност за избор, какъвто той иначе никога не би имал. Но се притесняваше, че този закъснял жест едва ли ще излекува раните от дългогодишното пренебрегване. Отговорът дойде под формата на писмо от Хилда, в което тя благодареше на Каролайн за изпратените снимки на Дезмънд и хвалеше новия им дом.

През пролетта на 1940 година всичко се промени след новините за светкавично нахлуване в Холандия и Белгия. После отстъплението от Дюнкерк хвърли страната в мрачно очакване на лятна инвазия. И все пак Лондон продължаваше да води своя летен живот, хората пълнеха танцовите зали и киносалоните, докато бомбите не започнаха да падат върху тях всяка вечер.

Фийби живееше в апартамента си и се снимаше във филми. Вече бе свикнала с редовното монотонно бръмчене на самолетите, с воя на сирените, с изстрелите на противовъздушните оръдия от парковете и с прожекторите, насочени към нощното небе, но липсата на сън бе друго нещо. Откри, че й е невъзможно да задрямва в претъпканите тухлени убежища. Земята се тресеше от бомбените взривове и от пронизителните звуци на приближаващи самолети, които пускаха запалителни вещества. Стремежът й да бъде истинска британка и да не се паникьосва, изискваше цялата сила на духа й. Когато чуеше сигнала „Чисто е“, тя се спускаше навън в нощта към миризмата на барут, разбитите газопроводи, сирените на линейките и пожарните коли и сърцето й бе изпълнено с болка за всички онези хора, хванати в капана на огнения ад, който осветяваше небето със зловещо оранжево сияние.

След всяко нападение по улиците имаше ужасни гледки; мъгливите септемврийски сутрини бяха обвити с дебел слой дим и с болнавия мирис на смърт. Фийби имаше късмет, че апартаментът й досега бе останал невредим, но един следобед Били се появи на вратата й, облян в сълзи, с ужасната новина, че болницата на Кити е понесла пряк удар, докато тя е отвеждала пациентите на безопасно място. Не бе останало нищо, нямаше дори тела, над които да скърбят.

Фийби се вцепени от шока, отначало не успя нито да заплаче, нито да почувства каквото и да било. Двете й най-добри приятелки си бяха отишли. Нещо умря у нея този следобед.

Кити винаги бе там, за да я подкрепя - силна, когато тя беше слаба. Добрите й съвети бяха спасявали многократно Фийби. Към кого щеше да се обръща сега за помощ, кой щеше да я напътства? Когато Били си тръгна, без да крие сълзите си, тя седна в тихата си стая, напълно смазана от загубата. Какъв беше смисълът на живота сред всичкото това унищожение? Не беше ли видяла достатъчно? Това ли означаваше да си човек - да видиш смъртта на хората, които си обичал? Гневът пламна у нея, Фийби гореше цялата от безпомощност. Изведнъж се почувства стара и съвсем сама.