Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

– Той умря, за да живеем ние – казваше викарият.

Чудех се дали на Христос му е било по-приятно да е в компанията на мъртвите.

Дядо вече не искаше да ходим на църква. Вече не ни беше позволено да напускаме къщата. По цял ден и цяла нощ той седеше на стола си до часовника и слушаше. Чудехме се – какво ли слуша? Очите на часовника се движеха напред-назад, напред-назад; вечно гледа и се усмихва.

Помня как госпожа Бъмбълби чукаше на вратата ни и говореше с дядо, а той и казваше да се маха. Казваше и да си гледа работата.

Нощта преди да умра, сънувах, че съм се превърнала в калинка.

Когато се събудих, знаех, че това е последният път, в който виждам сестрите си. Изтичах до вратата да извикам госпожа Бъмбълби, но вратата беше заключена, а прозорците – залостени. Изкрещях, а дядо притисна устата ми с ръка.

Той седна на стола си пред часовника. Каза, че имал да ни казва нещо много важно. Каза, че старинният часовник бил бог и му проговорил през нощта. Каза, че часовникът искал да ни превърне в калинки. Каза, че бил сглобил един сандък под леглото.

„Полудял е“, помислих си.

Каза на сестрите ми да влязат в сандъка. Бяха толкова уплашени, че направиха каквото им каза и той закова капака.

Отвори часовника и ми каза да вляза.

– Не – казах.

Сестрите ми пищяха. Часовникът започна да бие.

Той ме взе, напъха ме в старинния часовник и ме заключи вътре.

Не мога да ви кажа колко дълго бях там. Помня как си мислех, че съм в стомах. Чувах пърхането на крилата на калинките. Мисля, че ме ядяха.

След мрака времето се разнищи – дълбоко, меко и черно като мастило. Изпълних се с празнота. Тя се навиваше в мен като течност, стичаше се през мен, подменяше ме. Нещо ядеше очите ми.

Помня, че чух гласове на мъже, които крещяха и блъскаха. Помня как се опитах да извикам, но гласа ми го нямаше. Помня как вратата на старинния часовник се отвори, слънчева светлина, ярка като огън, загоря по лицето ми, а един полицай на име Голиат нежно ме извади. Бях на пет години, а сестрите ми бяха мъртви.

Дядо ми бе арестуван и затворен в лудница. Госпожа Бъмбълби беше отишла в полицията и бе настояла да направят нещо. Де да бяхте отишли по-рано, госпожо Бъмбълби. В съда дядо ми твърдеше, че часовникът му шепнел на ухо. Говорил му ужасни, страховити, прекрасни неща. Каза, че нямал избор.

По онова време Голиат беше инспектор в Скотланд Ярд. Когато ме изнесе от часовника, го помолих никога да не ме оставя. Разпищявах се, когато не беше до мен, дори само за момент. И така той остана и се закле да ме защитава от този ден насетне. И спазва обещанието си.