Приключението със строителния предприемач от Норуд

III.

Холмс не закуси. Една от неговите особености беше тази, че в минутите на най-голямо напрежение той не консумираше нищо; виждал го бях в безсъзнание от изтощение и липса на храна. „В тази минута аз не мога да губя сили и нерви за хранене!“ — отговаряше той на лекарските ми забележки. Поради тази причина не останах учуден от факта, че не пожела да закуси и бързо се измъкнахме към Норуд. Тълпа любопитни все още обикаляше около вилата Дин Ден Хауз — такава каквато си я представях. Пред вратата ни посрещна Лестрейд. Лицето му сияеше от тържество, а държането му беше дебелашки победоносно.

— Е, господин Холмс, успяхте ли да докажете, че сме сгрешили? Намерихте ли своя скитник? — извика той.

— Не съм дошъл още до никакво заключение — отговори моят приятел.

— Но затова пък ние още от вчера дойдохме до заключение, а сега вече го потвърждаваме. И така този път вие ще признаете, че малко сме ви понадминали, нали, господин Холмс?

— Истина е, че видът ви е такъв, сякаш се е случило нещо необикновено — отбеляза Холмс.

Лестрейд високо се засмя.

— Вие не обичате да ви надминават, както и всички ние — останалите грешници на този свит — каза той. — Заповядайте оттук, господа, и аз мисля, че ще успея да ви убедя веднъж завинаги, че Джон Макфарлан е извършил това престъпление.

Той ни поведе през коридора към тъмното предверие.

— Тук е трябвало да влезе Джон Макфарлан след извършеното престъпление, за да си вземе шапката — каза Лестрейд. — Сега погледнете ей това.

Той драсна театрално клечка кибрит и при светлината и всички видяхме кърваво петно на бялата стена. Като приближи клечката по-наблизо, разбрахме, че това не е само петно, а ясен отпечатък от палец.

— Погледнете го с лупата, господин Холмс!

— Това и правя — отговори моят приятел.

— Вие много добре знаете, че няма два еднакви отпечатъка от пръсти.

— Слушал съм за това — скромно потвърди Холмс.

— В такъв случай сравнете моля, този отпечатък от стената с този восъчен отпечатък, снет тази сутрин от Макфарлан по моя заповед.

Лестрейд приближи след поредната клечка кибрит восъчния отпечатък до кървавото петно. Нямаше нужда от лупа, за да се установи, че и двата отпечатъка са идентични. Стана ми мъчно за нашия нещастен клиент. Той щеше да загине.

— Това вече е краят — каза Лестрейд.

— Да, краят — повторих аз.

— Някои от нас проявяват голяма склонност да бъдат самоуверени!

Дързостта на този човек беше очевидна, но ние не можехме да му се сърдим. Той продължи:

— Това е наистина волята на Провидението. Младият човек е сложил палеца си на стената, когато е взимал шапката си от закачалката. И какво чудно има в това. Само като се замислим, няма нищо по-естествено от това движение!