Приключението със строителния предприемач от Норуд
- Автор: Конан Дойл Артур
- Серия: the return of sherlock holmes #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключението със строителния предприемач от Норуд». Краткое содержание книги:
— Що се отнася до бастуна, господин Холмс, вие знаете не по-зле от мен, че понякога престъпникът е толкова развълнуван и може да направи детински грешки. Защо да не предположим, че една такава грешка е забравянето на бастуна? Дайте ми сега друго обяснение, моля ви.
— Мога да ви дам поне половин дузина — отговори Холмс. — Има една версия, която е много правдоподобна. Слушайте ме внимателно. Олдакр показва документите, някои от които безспорно имат определена стойност. Пред прозореца, чиято завеса е полуспусната, минава случаен скитник, който вижда огнеупорната каса, документите и естествено двамата мъже, които ги разглеждат. Както и трябва да се предполага, скитникът изчаква младият Макфарлан да си тръгне, влиза, пребива с бастуна Олдакр, изгаря тялото и си отива.
— Защо би изгорил тялото?
— А защо Макфарлан би го изгорил?
— За да се отърве от някои улики.
— Скитникът може би е искал да скрие факта на престъплението.
— А защо не е откраднал нищо?
— Вероятно защото е разбрал, че не ще може да продаде нито един от документите.
Лестрейд поклати глава, но ми се стори, че не е вече толкова уверен.
— Е добре, господин Холмс. Вие търсете вашия скитник, а ние ще държим нашия човек. Бъдещето ще покаже кой е бил прав. Довиждане. Днес сигурно ще мина в Норуд, за да видя как живеете.
Когато Лестрейд си тръгна, Холмс стана и започна да се приготвя за работа, която явно му беше близка до сърцето.
— Преди всичко, Уотсън, както казах, аз трябва да отида в Блакхит.
— А защо не в Норуд?
— Защото аз разделям нещата и започвам от техния генезис. А за мен този твърде любопитен случай има своята предистория. Ето виждате, че полицията се нахвърля на извършеното престъпление. А на мен ми се струва, че трябва да си изясня отношенията, които са съществували много преди престъплението. Интересно ми е например, как така изведнъж младият Макфарлан става неочакван наследник. Повярвайте ми, мисията, с която се нагърбвам, не крие никакви опасности и затова не ви предлагам да ме придружите. Надявам се, че до довечера ще мога да ви разкажа какво съм направил за нещастния млад човек, който сложи съдбата си в нашите ръце.
Приятелят ми се върна доста късно и по неговото мрачно и неспокойно лице успях да забележа, че големите надежди, с които беше излязъл, не бяха се оправдали. Повече от час той лениво свири на цигулка, като се мъчеше по този начин да сложи в ред нервите си. Най-после захвърли цигулката и започна своя разказ.
— Нищо не върви, Уотсън. Аз се насърчавах пред Лестрейд, но започна да ми се струва, че този път той върви по вярната следа, а ние — по грешната. Боя се много, че британските съдебни заседатели все още не са достигнали тази висока степен на развитие и че ще отхвърлят моите теории пред фактите, с които разполага Лестрейд.
— Ходихте ли в Блакхит?
— Да, Уотсън, и много бързо се добрах до интересуващите ме факти. Бащата на младия човек беше излязъл да търси сина си, но с майката — дребна синеока жена, проведохме един доста подробен разговор. В невинността на сина си тя въобще не се съмнява. Но ми направи впечатление, че тя не изказа нито учудване, нито съжаление по повод смъртта на Олдакр. Напротив, тя говори против него с такава жар, че ако полицията би чула половината от нейните думи, изобщо не би се усъмнила във виновността на сина й. Забележете: „Той повече приличаше на зла и хитра маймуна, отколкото на човек — каза тя. — И той винаги е бил такъв — още от годините на своята младост.“ „Вие познавахте ли го по това време? — запитах аз.“ „Да, познавах го много добре. Той настойчиво ме задиряше. И благодаря на Бога, че изборът ми падна на един по-достоен, макар и по-беден човек. Аз почти се бях сгодила за него, господин Холмс, когато научих за една негова възмутителна постъпка. Предния ден той беше пуснал котка в кафез с птици. Представяте ли си! Така се възмутих от тази жестокост, че не пожелах повече да имам нищо общо с него.“ Тя извади от чекмеджето на писмената си маса един женски портрет и ми го подаде. Лицето на снимката беше издраскано и изпонарязано с нож. „Това е мой портрет — рече тя. — Олдакр ми го върна в този вид на другия ден след сватбата ми.“ „Е — рекох аз, — вижда се, че той вече ви е простил, щом оставя на сина ви такова наследство.“ „Нито аз, нито синът ми бихме желали да получим нещо от Джоунас Олдакр — нито жив, нито мъртъв! — извика тя.“ А после добави: „Има Бог на небето, господин Холмс, и този Бог, който наказва злия човек, ще докаже, че ръцете на сина ми не са изцапани с неговата кръв!“ След това отидох още на две-три места, като се надявах да доразвия моята версия, но нищо положително не можах да узная. Най-после оставих Блакхит и се отправих за Норуд.