Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
— Сестрите дано са милостиви! Идиот такъв! Защо не си търсиш работа? Намери си нова работа — ако мислиш, че можеш да мързелуваш тук и да гледаш как изхвърлят децата ни от училище…
Емансипор въздъхна. „Скъпата Събли, винаги толкова практична.“
— Тръгвам, скъпа.
— И гледай да се върнеш с работа. С добра работа. Бъдещето на децата ни…
Той излезе, затръшна вратата и огледа улицата. Камбаните продължаваха да звънят. Въздухът се сгорещяваше, вонящ на нечистотии, вмирисани стриди, човешка и животинска пот. Събли за малко не беше продала душата си за грохналата стара къща зад него. Заради квартала по-скоро. Него ако питаха, вонеше не по-различно от всеки друг проклет квартал, в който бяха живели. Освен може би че разнообразието на гниещите зеленчуци в канавките беше по-голямо. „Мястото. Манси. Всичко е в по-добрата среда.“
Отсреща Стърджи Тъкача се суетеше пред дюкяна си, отключваше и сгъваше кепенците и хвърляше любопитни погледи към него над гърбицата на гробната могила, издула улицата между къщите им. „Чул е всичко тоя пръдльо. Все едно. Събли ще свърши с котлето и чиниите за нула време. После ще излезе облещила очи и ще зацапа с галошите в локвите да лови съчувствие и какво ли още не.“
Истината беше, че трябваше да намери нова работа до края на този ден, иначе цялото уважение, което си беше спечелил през последните шест месеца, щеше да изчезне по-бързо от пламъка на свещ в ураган. И онзи шибан прякор — Манси Каръка — щеше да се върне, старият призрак, който крачеше неотлъчно в сянката му, и съседи като Стърджи Тъкача щяха да правят знака „зло да пази“ всеки път, щом пътищата им се пресекат.
Нова работа. Само това беше важно сега. Нищо, че някакъв луд дебнеше из града всяка нощ, откакто се обърна сезонът, нищо, че всяка сутрин намираха ужасно осакатени тела — граждани на Печалния Молл с безизразни очи (когато имаше очи) и с лица, сгърчени и застинали в ужас — и телата им… всички онези липсващи части… Емансипор потръпна. Нищо, че на господаря Балтро нямаше повече да му трябва кочияш, освен изгърбения гробар и оплаквачите с белите лица, и онова последно пътуване до ямата на предците му, за да зачеркне завинаги родословната си линия.
Емансипор тръсна глава. Ако не беше ужасният промеждутък, почти завиждаше на търговеца за сетния му път. „Поне ще донесе тишина… не Събли, разбира се, а камбаните.“ Проклетите несекващи, пронизителни, натрапчиви камбани…
— Иди намери монаха на края на въжето и му извий врата — каза сержантът.
Ефрейторът примига и помръдна притеснено под униформата на смъртния наряд, боядисана в синьо и обшита с бронз ризница, кръгъл шлем с рача опашка и тежки, подплатени с кожа раменни предпазители. „Проклятие, момчето е плувнало в пот под цялата тази броня. Не успява много да впечатли зяпачите — късият меч на колана му все още е запечатан с восък в ножницата, Гуглата да го вземе дано.“
— Хайде, момче.
Вслуша се в отдалечаващите се стъпки на момчето и навъсено загледа отделението си, докато стягаха кордон около трупа и старата гробна яма, в която бе положен. Мъчеха се да задържат на разстояние зяпачите и уличните псета, разгонваха с ритници гълъбите и чайките, но иначе оставяха онова, което бе останало от мъртвия, да лежи в мир под парчето сламен покрив, което някой милостив минувач беше хвърлил отгоре му.
Ясновидецът се дотътри от съседната уличка. Лицето му беше пепеляво. Кралският дворцов маг не излизаше често и сега коленете на белите му панталони издаваха интимна близост с мръсните мазни плочи на калдъръма.
Гулд не хранеше особена почит към изнежени магове. Твърде отдалечени бяха от човешките неща, наивни и недорасли книжници. Офан наближаваше шейсетте, но лицето му беше като на момченце. „Алхимия в действие. От чиста суета, несъмнено.“
— Стул Офан — подвикна Гулд, щом засече с поглед воднистите очи на мъжа. — Свършил си с гадаенето, а?
Безчувствено зададен въпрос, но точно такива Гулд най обичаше да задава.
Пълничкият магьосник се приближи.
— Свърших, да — отвърна хрипливо и облиза синкавите си устни.
„Студено изкуство ще да е, да четеш Колодата по дирите на убиец.“
— И?
— Не е демон, нито секул, нито джорлиг. Човек е. Мъж.
Сержант Гулд се намръщи и намести шлема си — вълнената вътрешна обшивка беше ожулила челото му.
— Знаем. Последният уличен гадател ни го каза. И за това кралят ти дава кула в цитаделата си?
— Заповедта на краля ме доведе тук — сопна се обидено Стул Офан. — Аз съм дворцов маг. Гаданията ми са от по-… — Поколеба се за момент. — От по-бюрократично естество. Това грубо и кърваво убийство не ми е специалността, нали?