Предани [calibre 1.48.0]

Но искам да напусна. Отчаяно искам. Като диво животно, хванато в капан. Като бесен

звяр, готов, ако се налага, да прегризе кокал, за да извоюва свободата си.

– Каквато и да е истината – подбирам думите много внимателно, – ако серумът

проработи, ще те осъдят.

– Ако? Ако проработи? – пита Кара с присвити очи.

– Дивергент – обяснява ѝ Трис и потупва с пръст слепоочието си. – Помниш, нали?

– Много хубаво – отвръща Кара и прибира един избягал кичур в кока си. –

Очарователно дори. Но не е много реално. От опит знам, че повечето Дивергенти не

могат да се противопоставят на серума на истината. Не виждам как ти ще успееш да го

блокираш.

– Ти и всички други Ерудити, които забихте иглите в тялото ми... – сопва се Трис.

– Може ли да се концентрираме вече? Искам да избегна сценария да те изкарвам

нелегално от затвора – прекъсвам я. Изведнъж усещам такъв силен копнеж някой да ме

успокои, да усетя мир и надежда. Потърсвам ръката на Трис, а тя вече вплита пръсти в

моите. Ние не сме от онези хора, които се докосват просто така. Всеки наш допир има

значение, всяко докосване е силен прилив на енергия и облекчение.

– Добре, добре – казва нежно тя. – Какъв е планът ти?

– Ще накарам Евелин да те извика първа да дадеш показания – отговарям. – От теб

се иска да измислиш някаква лъжа, която ще оправдае Кристина и Кара и да я кажеш,

когато си под въздействието на серума.

– И каква лъжа да измисля?

– Смятам да оставя тази задача на теб – казвам. – Умееш да лъжеш по-добре.

Докато изричам последното, напълно съзнавам, че удрям по най-болното място и за

двама ни. Лъгала ме е толкова много пъти. Обеща ми да не отива на екзекуцията си в

централата на Ерудитите, когато Джанийн пожела да бъде пожертван Дивергент, но

въпреки това отиде. Обеща ми да си стои у дома по време на атаката на Ерудитите, а

после я намерих в централата им. Заедно с баща ми! Разбирам много добре защо бе

постъпила така, но това не означава, че нещата между нас са съвсем наред.

– Да. – Тя забива поглед в обувките си. – Добре, ще измисля нещо.

Слагам длан върху ръката ѝ:

– Ще говоря с Евелин за процеса. Ще опитам да я накарам да го насрочи по-скоро.

– Благодаря.

И тогава усещам познатия копнеж. Да изляза от тялото си и да говоря безмълвно

направо в съзнанието . Същият онзи копнеж, който изпитвам всеки път, когато я видя –

да я целуна. Нищожното и все пак непреодолимо разстояние между нас ме вбесява.

Дланите ни, отпуснати допреди секунди, сега са се впили една в друга. Нейната – влажна

и неспокойна, моята – загрубяла и мазолеста... Висял съм на прекалено много дръжки на

движещи се влакове. Отново я виждам дребничка и бяла, но очите ме карат да мисля

за сини безбрежни небеса, за необятни безоблачни пространства, каквито никога не съм