Предани [calibre 1.48.0]

заседателната зала на централата на Ерудитите сме, тук се водят всички процеси.

Минала е една седмица, откакто ме затвориха.

Виждам Тобиас, скрит в сянката на майка си. Откакто седнах на стола и разрязаха

пластмасовата лента, с която бяха вързани китките ми, той не ме погледна нито веднъж.

После за много малка част от секундата погледът му докосна моя и разбрах, че е време

да започна да лъжа.

Сега е някак по-лесно, понеже ми е разрешено да лъжа. Почти толкова лесно, колкото

да изтласкам тежестта на серума на истината от съзнанието си.

– Не съм предател – казвам. – Тогава мислех, че Маркъс следва заповедите на

Безстрашните и на безкастовите. Тъй като не можех да участвам като войник, реших да

помагам с нещо друго.

– Защо да не си можела да участваш като войник? – Зад косата на Евелин свети ярка

флуоресцентна лампа. Не мога да видя лицето , не мога да се фокусирам върху нищо

за повече от секунда. Серумът пак ме повлича надолу.

– Защото... – Прехапвам устни, сякаш да спра думите, преди да изскочат сами. Не

знам кога съм развила талант на актриса, но със сигурност не е по-различно от умението

да лъжеш, а за това винаги съм имала изключителна дарба. – Защото не мога да държа

пистолет, затова. Не мога да държа пистолет след като застрелях... него... приятеля си

Уил. Не мога да държа пистолет, откакто застрелях Уил. И сега не мога. Изпадам в

паника.

Очите на Евелин се свиват още повече, стават като цепки. Предполагам, че дори и да

има нещо добро в душата

, аз няма да получа достъп до него. Там няма и грам

съчувствие за мен.

– И Маркъс ти е казал, че работи под мое командване? И макар че си знаела за доста

обтегнатите му взаимоотношения и с Безстрашните, и с безкастовите, си му повярвала?

– Да.

– Сега разбирам защо не си избрала Ерудитите – разсмива се тя.

Бузите ми пламват. Искам да я шамаросам. Вероятно много от хората в тази стая

искат да направят същото, но никога не биха събрали кураж да си признаят. Евелин ни

заключи в града като в капан, всичко се контролира от патрулите на безкастовите.

Обикалят въоръжени по улиците, следят и наказват. Тя много добре знае, че който

държи пръст на спусъка, държи и властта. И сега, когато Джанийн Матюс е мъртва, няма

кой да ѝ се противопостави. Няма кой да я предизвика.

От един тиранин на друг. Това е светът ни. Това знаем. Това е настоящето.

– Защо не каза на никого за това, което става? – пита тя.

– Не исках да се стига дотам, че да признавам слабостите си – отвръщам. – Не исках и

Фор да знае. Работех с баща му. Знаех, че това няма да му хареса. – Усещам как в

гърлото ми напират думи, които не бива да допускам да излязат, думи, провокирани от

серума на истината. – Донесох ти истината за нашия град, обяснението на причините защо

сме затворени в него. И ако не искаш да ми благодариш за това, трябва поне да