Принцеса с часовников механизъм
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Адски устройства #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцеса с часовников механизъм». Краткое содержание книги:
РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ
макар да знаеше, че е безсмислено. Джем, парабатаят на Уил, неизменно се
отнасяше към нея с онази сдържана доброта, която бе запазена за по-
малките сестри на приятелите, но винаги вземаше страната на брат й.
Благо, ала твърдо, той поставяше Уил над всичко друго на този свят.
Е, почти всичко друго. Именно Джем най-силно я беше поразил, когато
бе пристигнала в Института — той притежаваше неземна, необикновена
красота със своята сребриста коса и очи, и деликатни черти. Приличаше
на принц от приказките и Сесили би могла да помисли дали да не започне
да си го харесва, ако не беше толкова абсолютно ясно, че той бе изцяло и
необратимо влюбен в Теса Грей. Очите му я следваха където и да отидеше,
а когато говореше с нея, гласът му се променяше. Веднъж майката на
Сесили беше подхвърлила развеселено, че едно от съседските момчета
гледало някакво момиче така, сякаш то било "единствената звезда на
небето" и именно по този начин Джем гледаше Теса.
Сесили не се дразнеше от това — госпожица Грей беше мила и учтива
с нея, макар и малко срамежлива, вечно забила нос в някоя книга, досущ
като Уил. Ако Джем харесваше такива момичета, значи двамата никога
нямаше да си паснат... а и колкото по-дълго живееше в Института, толкова
по-ясно си даваше сметка, че това би направило нещата между нея и Уил
ужасно неловки. Той беше готов да брани Джем едва ли не със зъби и
нокти и щеше да я дебне неотклонно, в случай че тя го нарани или ядоса
по някакъв начин. Не, за Сесили беше най-добре да няма нищо общо с
цялата работа.
— Тъкмо си мислех да грабна сестра ми и да я хвърля на патиците в
Хайд Парк — заяви Уил, като отметна мократа си коса и дари Джем с една
от редките си усмивки. — Не бих отказал малко помощ.
— За съжаление май ще се наложи да поотложиш плановете си за
сестроубийство. Гейбриъл Лайтууд е долу, а аз имам две думи за теб. Две
от любимите ти думи, поне ако ги събереш.
— Пълен идиот? — предположи Уил. — Безполезно парвеню?
Джем се ухили.
— Демонска шарка.
Крепейки подноса върху едната си ръка с лекота, придобита от
години практика, Софи почука на вратата на Гидеон Лайтууд.
Отвътре се разнесе звук на забързано тътрузене на крака, вратата се
отвори и Гидеон застана пред нея по панталон, тиранти и риза, чиито
ръкави бяха навити до лактите. Ръцете му бяха мокри, сякаш току-що
беше прокарал пръсти през косата си, която също беше влажна. Сърцето
на Софи подскочи лекичко в гърдите й, преди отново да се върне на
мястото си. Тя се насили да се намръщи.
— Господин Лайтууд, донесох ви кифличките, за които позвънихте, а
Бриджет ви приготви и чиния със сандвичи.
Гидеон отстъпи назад, така че тя да може да влезе. Стаята му беше
като всички останали в Института — тежки мебели от тъмно дърво,
масивно легло с колони, голяма камина и високи прозорци, с гледка към
двора. Софи усещаше очите му върху себе си, докато прекосяваше стаята,
за да сложи подноса на масичката пред камината. След това се изправи и
се обърна към него, сключила ръце пред престилката си.
— Софи... — започна мъжът.
— Господин Лайтууд — прекъсна го тя, — ще желаете ли нещо друго?
Той я гледаше бунтарски, но и някак тъжно.
— Ще ми се да ме наричаш Гидеон.
— Вече ви казах, че не мога да ви наричам с християнското ви име.
— Аз съм ловец на сенки, нямам християнско име. Софи, моля те... —
Той направи крачка към нея. — Преди да дойда да живея в Института,
мислех, че между нас се заражда приятелство, ала от деня, в който
пристигнах, ти се държиш хладно с мен.
Тя неволно вдигна ръка към лицето си. Спомни си господаря Теди,
сина на някогашния й работодател, и ужасния начин, по който той я
хващаше натясно в тъмните ъгли и я притискаше до стената, а ръцете му
се плъзваха по тялото й, докато й шепнеше, че ще стори добре да бъде по-
дружелюбна с него, ако си знае интереса. Дори сега от тази мисъл й се
повдигаше.
— Софи? — Около очите на Гидеон се появиха тревожни бръчици. —
Какво има? Ако с нещо съм те засегнал или наранил, моля те, кажи ми, за
да мога да го поправя...
— С нищо не сте ме засегнали или наранили. Вие сте джентълмен, а аз
— прислужница, всичко друго би било фамилиарничене. Моля ви, не ме
карайте да се чувствам неудобно, господин Лайтууд.
Гидеон, който вече бе вдигнал лекичко ръка, отново я отпусна.
Изглеждаше толкова съкрушен, че сърцето на Софи омекна.