Принцеса с часовников механизъм

стисната челюст и понякога със счупен крак или ръка.

Разбира се, този Уил, който беше почти възрастен, не бе същият брат,

когото тя помнеше от детството си. Беше станал още по-избухлив и

затворен в себе си. Беше наследил цялата красота на майка им и

упоритостта на баща им... както и, опасяваше се Сесили, склонността му

към пороците, макар че за това се досещаше единствено по онова, което си

шепнеха останалите обитатели на Института.

— Вдигни оръжие. — Гласът на Уил беше хладен и професионален

като този на гувернантката й.

Тя се подчини. Беше й отнело известно време, докато свикне с

усещането на бойното облекло по тялото си, с широката туника и

панталони, и с колана около кръста си, ала вече се движеше в него с

лекота, сякаш бе облякла най-удобната си нощница.

— Не разбирам защо не искаш да напишеш писмо. Едно-едничко

писмо.

— А аз не разбирам защо не искаш да се прибереш у дома — отвърна

Уил. — Ако просто се съгласиш да се върнеш в Йоркшир, ще престанеш да

се тревожиш за родителите ни, а аз бих могъл да уредя...

Сесили, която бе чувала тази реч поне хиляда пъти, го прекъсна:

— Какво ще кажеш за един облог, Уил?

За нейно удоволствие, но и мъничко разочарование, очите му

блеснаха, досущ като тези на баща им, когато някой предложеше облог.

Мъжете бяха толкова предсказуеми.

— Какъв облог?

Той направи крачка напред. Бе в бойно облекло и Сесили можеше да

види Знаците, които обвиваха китките му, руната мнемозина около врата

му. Беше й отнело известно време, докато Знаците престанат да й се

струват обезобразяващи белези, ала вече бе свикнала с тях, така както

привикна и с бойното облекло, просторните, отекващи зали на Института

и странните му обитатели.

Тя посочи стената пред тях, върху която имаше прастара мишена,

нарисувана с черна боя — малък кръг, обграден с по-голям.

— Ако улуча центъра три пъти подред, ще напишеш писмо на мама и

татко, и ще им кажеш как си. Ще им разкажеш за проклятието и защо се

махна.

Изражението на Уил приличаше на рязко захлопнала се врата, както

ставаше винаги, когато Сесили му отправеше тази молба. Ала след това

промърмори:

— Никога няма да улучиш три пъти, без да пропуснеш, Сеси.

— Е, тогава не би трябвало да се боиш от подобен облог, Уилям.

Нарочно използва пълното му име. Знаеше, че това го дразни, поне

когато идваше от нея, макар че от устата на Джем, неговия най-добър

приятел (не, неговия парабатай — след като дойде в Института, научи, че

това са две съвсем различни неща), Уил го смяташе за израз на

привързаност. Може би защото все още си спомняше как тя се клатушка

след него на пълничките си крачета и вика „Уил! Уил!" на задъхан уелски.

Никога не го беше наричала „Уилям", единствено „Уил" или уелското

„Гуилем".

Той присви очи насреща й — имаше същия тъмносин поглед като

нейния. Някога, когато майка им подхвърляше с обич в гласа, че като