Тръпка [bg]

— А сега накъде? — попита. — Искам да ти купя книга. Знам, че това би те зарадвало.

Огледах с усмивка рафтовете и си поех дълбоко въздух, за да вдишам отново вълшебното ухание. Стотици хиляди страници, които никога не са били разгръщани, ме очакваха. На лъскавите дървени рафтове в топли цветове бяха подредени редици от разноцветни гръбчета на книги. Бестселърите се намираха на отделни маси, а лъскавите им корици блестяха, докоснати от мътната светлина на деня. В дъното на книжарницата, край касата и седналия зад нея продавач, който не ни обръщаше никакво внимание, застлани с тъмночервен килим стълби се изкачваха към някакъв непознат и несъмнено магически свят.

— Бих могла да живея тук — въздъхнах щастливо.

Сам наблюдаваше изражението ми с видимо удоволствие.

— Помня как те наблюдавах, докато седеше с книга в ръка на люлката си. Дори и в най-отвратителното време. Защо не четеше вътре, когато беше студено?

Очите ми продължаваха да проучват шарените гръбчета с изписани по тях заглавия.

— Книгите са по-истински, когато ги четеш навън. — Хапех устни, докато погледът ми прескачаше от рафт на рафт. — Не знам откъде да започнем.

— Ще ти покажа нещо — каза Сам. Начинът, по който произнесе думата, ме убеди, че става дума за нещо наистина удивително, което той наистина няма търпение да ми покаже. Хвана ме отново за ръката и ме поведе през магазина, покрай незаинтересования продавач и нагоре по стълбите, чийто килим заглушаваше стъпките ни.

Помещението на горния етаж беше наполовина по-малко от това долу, оградено с парапет, който да предпази някой увлечен в разглеждането на книгите купувач от възможността да тупне долу.

— Работих тук едно лято. Седни. И чакай. — Сам ми посочи старо и доста износено двуместно диванче с червена тапицерия, което заемаше голяма част от етажа. Свалих шапката си и седнах, изненадващо очарована от заповедната нотка в гласа му. След което най-безсрамно започнах да зяпам задника му, докато оглеждаше старателно рафтовете. Без да е наясно къде точно се е спрял погледът ми, той приклекна, облегна се на пода с едната си ръка и започна да прокарва нежно пръстите на другата по гръбчетата на книгите, сякаш поздравяваше стари приятели. Наблюдавах извивката на раменете му, наклона на главата, разтворените като крачка на паяк пръсти на опряната в пода ръка. Най-накрая откри това, което търсеше, и се приближи до диванчето.

— Затвори очи — каза и без изобщо да ме чака, прокара внимателно длан през клепачите ми, за да ги затвори. Усетих как диванчето хлътна, когато той приседна до мен, чух необяснимо силния шум от разтварянето на корицата, мекото шумолене на отгръщащи се страници.