Лондонски мостове [bg]

Рано на следващата сутрин домакините ми бяха уредили среща с определения от тях мой партньор. Името му беше Етиен Марто — детектив от националното управление на френската полиция. Той се оказа дребен, но енергичен и компетентен, склонен към сътрудничество. Само че не можех да се отърся от чувството, че бе прикрепен към мен не толкова, за да ми помага, колкото за да ме следи какво точно върша. Всичко беше тъй объркано и непоследователно, че ми идеше да се разкрещя.

Късно следобед позвъних в кабинета на Рон Бърнс и поисках да ми позволят да се върна у дома. Обаче отказаха да изпълнят молбата ми. Тони Удс въобще не си направи труда да предаде искането ми на директора. Вместо това само ми припомни, че по всяка вероятност Томас Уиър и Вълка са се срещали в Париж.

— Не съм го забравил, Тони! — троснато му отвърнах аз и прекъснах връзката.

И така, бях принуден да се заема с онова безкрайно ровене из архивите на френската национална полиция и техните специални служби, търсейки записи и други данни, които биха могли да ме насочат към евентуална връзка между Томас Уиър и дори ЦРУ, от една страна, и Вълка или неговите бивши шефове, сътрудници и помощници, от друга. За бога, дори се опитвах да се отърся от всякакви предубеждения за ислямските терористи!

Честно казано, детектив Марто много не ми помагаше, но процесът на разследване и без това беше толкова бавен, че на французина често му се налагаше да си дава почивка за поредното кафе с цигара. Така доникъде нямаше да стигнем. Обзе ме чувството, че вместо да допринеса с нещо за разплитането на тази толкова усложнена ситуация, само си губех времето. Освен това ме нападна ужасно главоболие.

Към шест часа вечерта се събрахме в антикризисния център. Проклетият часовник продължаваше да тиктака все по-неумолимо! Накрая ме уведомиха, че очаквали поредното телефонно обаждане на Вълка. Настроението в залата беше като заредено с електричество. И подчертано мрачно: всички знаехме, че сме откровено манипулирани и унижени от този негодник. Не се съмнявах, че същата атмосфера цареше сега във Вашингтон, Лондон и Тел Авив.

Внезапно чухме гласа му от високоговорителите, с които бе осеяна конферентната зала. Силно филтриран, разбира се, ала все пак познат. И омразен.

— Съжалявам, че ви накарах толкова да ме чакате — започна Вълка и макар че не се засмя, интонацията му ясно подсказваше, че бе решил да ни направи за смях. Така ми се искаше в този миг да изкрещя нещо крайно обидно в лицето на копелето! — Но, разбира се, аз заслужавам да ме изчакате малко, нали? — продължи той. — Да, зная, че всичко това е само защото случаят е безпрецедентен и че за вашите правителства е абсолютно неприемливо да бъдат опозорени пред целия свят. Да, разбирам. Или поне мога да го разбера. Но сега ще поискам и вие да проумеете нещо, което е изключително важно за вас: този краен срок наистина е окончателен. Дори ще направя една отстъпка — ако това ще ви помогне да се почувствате малко по-добре, опитайте се да ме откриете. Заемете се още по-сериозно с вашето разследване. Хванете ме, ако можете. Но нека ви е ясно едно нещо, копелета! Този път ще трябва да ми платите парите. Всичките! И да освободите онези военнопленници. Всичките! Крайният срок няма да бъде удължаван и повярвайте ми, че вече наистина ще бъде смъртоносен21. Ако го пропуснете, дори само с няколко минути, във всеки от четирите градове мишени ще има хиляди мъртви. Чухте ме добре, нали? Казах: мъртви. Повярвайте ми, този път ще натисна бутона. И ще избия безчет хора така, както никога досега не е било правено. Особено жестока участ очаква Париж. Au revoir, mes amis.22