Убийствени сънища [bg]

— Откъде имате снимката ми?

— От Джок. — Той погледна Ройд. — Мистър Ройд?

Ройд кимна.

— А сега ще се отместите ли, за да можем да влезем?

Мъжът поклати глава.

— Лердът каза да ви изпратя на игрището за футбол, когато пристигнете. Той и момчето са там. — Той посочи вдясно. — Слезте от колата, заобиколете замъка и тръгнете към скалата.

— Това не ми харесва. — Ройд отвори вратата. — Аз ще отида, Софи. А ти вкарай колата вътре. Не виждам как МакДъф може да рискува, като позволява на Майкъл да тича на открито.

— Да рискува? — Тонът на Джеймс Кемпбъл издаваше дълбоко възмущение. — Няма никакъв риск. Лердът е там.

Със същия тон можеше да каже: „Супермен е там“. Очевидно този мъж уважаваше лерда толкова, колкото и Джок. Това беше окуражаващо.

— Ще дойда с теб. — Тя слезе от колата и се присъедини към Ройд. — Джок с тях ли е?

Кемпбъл кимна.

— Тогава, обадете му се и му кажете, че отиваме при тях — каза Софи и изравни крачка с тази на Ройд.

— Можеше да ме оставиш аз да се справя с това — каза Ройд тихо.

— Можех. — Тя ускори крачка. — Но се съмнявам, че въобще има нещо, с което да се справим. Не мисля, че някой от хората на Санборн ще си направи лагер пред портите на замъка.

— И искаш да видиш Майкъл възможно най-скоро.

— О, да! — прошепна тя. — Не очаквам това с нетърпение, но искам да свърши колкото може по-бързо.

Той замълча.

— Няма ли да ми позволиш да отида напред и да проверя?

— Ние сме заедно в тази работа. Аз взех решението. Ако това е някакъв капан, тогава…

— Майкъл.

Тя беше майка на Майкъл. Трябваше да е жива, за да го защити. Пое дълбоко дъх и спря.

— Добре. Иди напред. Ако не се върнеш до пет минути, аз ще се върна в замъка, като избегна от вниманието на Кемпбъл при портата.

— От него не е лесно да се избяга — каза Джок, който се появи на пътеката пред тях. Беше гол от кръста нагоре и много изпотен, но им се усмихваше. — А ако успееш да му избягаш, ще трябва да уволня горкия човек. — Той й подаде ръка и сбърчи нос. — Здравей, Софи. Щях да те прегърна, но в момента мириша отвратително. МакДъф и Майкъл здравата ме изпотиха.

— Какво?

— Ела.

Той се обърна и изчезна в мрака. Тя смръщи вежди и го последва. Изпотили са го здравата? За какво ли говореше той?

После тя зави зад ъгъла на замъка и видя ивицата земя, която служеше за футболно игрище. Беше равно парче земя, оградено от двете страни от скали. А по него тичаха Майкъл и висок тъмнокос мъж с голи гърди, облян в пот също като Джок. Косата му беше завързана отзад на конска опашка. И двамата се задъхваха, смееха се и изглеждаха най-безгрижните същества на света.

Софи ги гледаше шокирана. Не такъв си представяше тя Майкъл, докато пътуваше насам. Той изглеждаше… свободен. Тя се почувства щастлива, а после изпита ужас при мисълта, че ще трябва да сложи край на тази негова радост.