![Убийствени сънища [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/6/8/ubijstveni-snishcha-bg-download.jpg)
Убийствени сънища [bg]
- Автор: Джоансен Айрис
- Серия: Ив Дънкан #10
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Калпазанов
- ISBN: 978-954-17-0238-3
- Переводчик: Силвия Вангелова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийствени сънища [bg]». Краткое содержание книги:
— Тогава, какво те спира?
— Тук наблизо има овчарско пасище. Трябва да го избягвам, за да не ме видят.
— Търсиш си извинения. Щом трябва да се приближиш, направи го.
— Ако това искаш да направя.
Тонът му беше „послушен“. Той говореше тихо и спокойно, без особени интонации. И Санборн не чувстваше, че всъщност разговаря с истинско зомби. Това беше част от програмата на Гарууд — обектите трябваше да се държат напълно нормално във всеки друг аспект, освен в подчинението. Да, Девлин беше почти съвършен. Санборн си го представяше как седи на хълма, силен и мускулест, с пясъчноруса коса, късо подстригана. Великолепна машина, изцяло подчинена на Санборн. От такава власт, над което и да е човешко същество, можеше да ти се замае главата. Чувстваше как го обзема радостно вълнение. Парите бяха нещо хубаво, но доларите не можеха да се равняват на чувството за върховна власт. Почти през целия си съзнателен живот, той беше притежавал достатъчно власт, но това беше нещо различно, беше истинска възбуда.
— Не допускай грешки, свърши онова, за което си изпратен.
Той затвори.
Сол Девлин заключи телефона си.
„Свърши онова, за което си изпратен.“
Чувстваше как се запалва вълнението от лова в него. Не обичаше Санборн да му налага някакви ограничения и понякога съзнателно се опитваше да ги избегне, като правеше или казваше нещо, което принуждаваше Санборн да му развърже ръцете. През повечето време Санборн дори не осъзнаваше, че всъщност неговият роб го контролира.
Той се усмихна при тази мисъл. Не знаеше дали ще може да се освободи от Санборн, ако се опита. Беше направил опит веднъж, опит, който беше много болезнен. Прекалено болезнен, особено като се имаше предвид, че той не знаеше дали въобще иска живот без целта, която Санборн му беше дал. Хранеха го добре, осигуряваха му жени и наркотици.
А и той много обичаше онова, което правеше.
Колко от това беше подчинено на условия? Пет пари не даваше. Удоволствието присъстваше и само това имаше значение. Като този момент, когато предчувствието започваше да го изпълва само при мисълта за онова, което щеше да последва.
Скоро. Само след няколко часа.
Девлин се обърна и втренчи поглед в пасището, което беше само на неколкостотин метра под него.
— Мама идва. — Майкъл остави бавно слушалката на мястото й. — Каза, че ще е тук след няколко часа.
МакДъф очакваше това от миналата нощ, когато Джок му беше казал за смъртта на Едмъндс.
— Как се чувстваш сега? — запита тихо МакДъф.
— Добре, предполагам… Тя не искаше да ми каже нищо по телефона. Звучеше… разтревожена.
— Има право да е разтревожена, доколкото мога да съдя по това, което ми казахте ти и Джок.
Майкъл вдигна поглед към него.
— Но дали няма и нещо друго? Нещо, което вие знаете, но не ми казвате?
Дали не трябваше да го излъже нещо? Не, те двамата бяха преживели достатъчно и без да се добавят лъжи към другите им проблеми.
— Да, но нямам намерение да ти кажа нищо повече. Майка ти има това право.
Майкъл смръщи вежди.
— Не искам да чакам.
— Много лошо, тогава. — МакДъф му се усмихна. — Ние невинаги получаваме онова, което искаме. — Той се изправи. — Но с удоволствие ще отвлека мислите ти. Искаш ли да поиграем малко футбол?
— Не искам да ме разсейваш.
— Хайде, ще те накарам да тичаш толкова здраво, че после няма да можеш да мислиш. — Обърна се към вратата. — Хайде, ще вземем и Джок с нас, той ще ни бъде вратар.
Майкъл се колебаеше.
— Нали искаше да прегледам чекмеджетата, за да потърся някакви хартии, които да изглеждат много стари?
— За днес си извинен. — МакДъф вече излизаше от стаята. — Имам нужда от малко физически упражнения…
— Какво правят тези проклети овце по средата на пътя? — Софи стисна здраво ръце в скута си. — Някой трябва да се грижи за тях.
— Овчарят вероятно е наблизо. За това трябва да имаш разрешително в Шотландия. — Ройд шофираше внимателно между овцете. — Не е голяма работа.
— Знам, че не е. — Софи навлажни устни. — Мисля, че съм нервна. За Бога, да не удариш някоя!
— Нервна ли си? Никога не бих дори предположил, че понякога си разтревожена. — Ройд запали фаровете и натисна клаксона. — Ето, това отпред е имението на МакДъф.