Наследниците на Винету

— Почакайте малко, докато стигнем при жена ми! Тя ще иска да знае същото!

Това беше много вярно. Тя се взираше толкова напрегнато в нас, докато отивахме, че сърце не ми даде макар и миг да я оставя да чака, а се провикнах насреща й:

— Успяхме! Всичко успя!

— Наистина ли… вярно ли? — попита. — Тогава слизай, сядай и разказвай!

Тя самата вече се настаняваше на земята и потупа с длан мястото до себе си, където аз като примерен съпруг бях длъжен незабавно да се наместя. Подчиних се на повелята и дадох знак на Младия орел да се изкачи до зъберите и застане там на стража, та в случай че Киктахан Шонка се върнеше, да бъда веднага уведомен. Направих доклада си възможно по-сбит. Когато приключих, Херцле скочи по нейния енергичен, решителен начин и извика:

— Значи, да опаковаме, да се стягаме за път! Трябва да тръгнем още на минутата!

И вече посягаше към готварското гърне и мелничката за кафе. Аз обаче останах да си седя и запитах:

— Накъде?

— След двамата Ентърз!

— Сама?

— Сама?… Аз?… Как тъй?

— Да, ако искаш да тръгваш, ще трябва именно сама да го сториш! Защото аз оставам тук.

— Какво друго имаш да вършиш тук?

— Нищо.

— И искаш да останеш? — Беше удивена. После се обърна към Паперман: — Нищо! И все пак иска да остане! Разбирате ли я тая работа, мистър Паперман?

— Поне още не съвсем — отговори онзи. — Но щом възнамерява да чака, значи си има някакви основания, срещу които навярно нищо не може да се направи!

— Основания? Хм! Такива той винаги има! Поне аз не съм го виждала още без някакво основание!

— Чинеха ли те нещо, или не ги биваше за нищо? — попита старият.

— Хм! Почти всякога бяха уважителни!

— Ето на! Сядайте в името Божие и имайте доверие в този мъж! Той знае какво иска. Засега оставаме все още тук.

— До кога?

— Вероятно до утре сутринта.

— Вярно ли? — попита ме тя.

— Да — кимнах.

— Значи искаш да оставиш двамата Ентърз да си вървят?

— Най-малкото за днес, но не за по-дълго. Та нали ми е известен пътят им! Или желаеш да ги настигнем още днес и да се мъкнем после съвсем безполезно с тях? Е, да, ние се нуждаем от тях; в известни неща те ще бъдат за нас извори, от които ще черпим информация. Но въпреки това не считам за нужно ден и нощ да ги имаме до себе си. Поне на мен това би ми било досадно.

— На мен също. Прав си.

— Хубаво! Та, ще потеглим едва утре заран. Свободни сме да ги настигнем по всяко време.

Тук тя бе съгласна. Нямаше нужда да се пресилваме от бързане. Можехме преспокойно да се подготвим за предстоящата езда. От индианците никой не се върна. Бдящото куче следователно още не беше забелязал загубата. Колко голяма беше тази загуба, ще съумее да прецени само онзи, който е запознат с произхода, смисъла и ценността на една индианска „медицина“. Бъдещето щеше да покаже по какъв начин повлия на стария Киктахан Шонка изгубването на двете кучешки лапички…