Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
Втората статия беше последният текст на Бърковиц, в който той разказваше за моето разследване. Само дето дори бегло не напомняше на историята, която ми беше обещал да публикува. Беше много неясен, плитък текст, в който, общо взето, се казваше, че разследването продължавало, следователите работели по изясняване на фактите и фактите, от своя страна, бавно се изяснявали. Опитах се да прикрия изненадата си.
Марти се беше облегнал назад с крайно двусмислена физиономия.
— Това същата статия ли е, за която ти беше разказал? — попита, при това не много приятелски.
Военните следователи винаги имат този проблем — твърде краткосрочна памет. Тази сутрин бях най-добрият му приятел, а сега пак се отнасяше с мен като с Бостънския удушвач.
— Не е споделял с мен какво смята да публикува — отвърнах спокойно.
— Но ти каза…
— Че ми се е сторил много развълнуван. Спомена, че разполага с вътрешен източник. Но откъде можех да знам какво ще напише, по дяволите?
— Твоите служители казаха, че Бърковиц е стоял повече от десет минути в кабинета ти. А тази сутрин ти ни остави с впечатлението, че е спрял за малко, колкото да уточни някои подробности.
— Точно така си беше. Но освен това си побъбрихме за някакви неща във Вашингтон.
— Например?
— Например как се приема разследването там. Май спомена, че от Белия дом живо се интересували от мен.
— И не говорихте за нищо друго?
— Не.
— И това ви отне цели десет минути? — каза той с дълбок скепсис, после се извъртя на стола така, че да се наведе към мен. — Е, ние успяхме да прегледаме бележника му по-подробно. Твоето име постоянно се споменаваше в него.
— Във връзка с какво?
— Да кажем, че някои от бележките към него бяха доста любопитни.
— „Любопитни“ е интересна дума — казах. — „Любопитни“ в смисъл на „Подозирам, че майор Дръмънд ще ме удуши с гарота тази вечер“? Или по-скоро „Дръмънд води разследването и ми се видя страхотен човек, затова трябва да науча повече за него“?
Лицето на Марти си остана непроницаемо.
— Нещо по средата.
Марти така и не ми беше казал какъв чин има, но двамата с Дейвид най-вероятно бяха старшини. Почти всички военни следователи, които работят по задачи извън страната, са такива, а повечето са бивши военни полицаи — като нормалните ченгета, които се издигат до детективи.
Моментът изглеждаше подходящ да го сплаша с един от моите изблици на майорски гняв, но това някак си не ми се струваше добра идея. С изключение на това, че се обличаше странно, Марти не беше глупак и беше открил правилния начин да ме разпитва — като пуска разкритията на час по лъжичка, така че да имам време да се хвана в капан. В тренировъчния лагер на Звеното, където си играехме на военнопленници, това беше любимата техника на по-интелигентните надзиратели. Честно казано, методът постига много по-добри резултати от другия, в който правиш лицето на заподозрения на кайма, защото яките типове като мен не са и непременно също толкова умни.
Естествено, Марти нямаше откъде да знае, че имам магистърска степен по водене на разпити, така че беше в малко неизгодна позиция. Точно сега от мен се очакваше да проявя признаци на нервност. Според учебниците виновниците за престъпленията отричат всичко, но същевременно проявяват отчаяно любопитство да научат точно колко знае човекът, който води разпита. От това произтича нещо като дуел, в който и двете страни изпробват защитата на другия. Точно това цели разпитващият — така неволно се включвате в собственото си унищожение.
Изправих се и тръгнах към вратата. Отворих я и вече бях на прага, когато Марти попита:
— Къде тръгна?
— Да си намеря адвокат. Сигурно един-двама се навъртат наоколо.
Това не беше по учебника.
— Чакай малко — каза той, като се опитваше да звучи твърдо.
— Съжалявам, братче — отвърнах. — Вече прехвърлихте безплатната минута, която ви се полага.
— Чакай, майоре — помоли той и този път гласът му леко поддаде. — Може би имаш напълно логични обяснения за всичко.
— О, сигурно — съгласих се. — Всъщност съм абсолютно сигурен в това. Но разговорът ни приключи.
Той ме изгледа с уморено нетърпение, после каза:
— Моят съвет е да седнеш и да спреш с тези глупости.
— Друг път — възразих. — И двамата знаем какво става. Менгемето ще се затяга около вас, докато не извадите заподозрян. Съжалявам, но не искам аз да съм този заподозрян.
— Това няма нищо общо.
— Глупости, Марти. Това е единственото обяснение.
Марти се извърна и погледна Дейвид, чиито хемороиди го измъчваха повече от всякога.