Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
— Май съм пропуснал. Човек се разсейва, когато го блъскат в стените и го пребиват до безсъзнание. А ти беше много усърден.
— Ами да, на тавана имаше една миниатюрна камера. И всяка вечер полковник Тингъл, комендантът на лагера, гледаше записите и ме мъмреше, че ти позволявам да ми говориш така. След първата седмица му казах, че няма да се пречупиш, но той продължаваше да ти назначава разпити.
Той поклати глава, сякаш си припомняше някоя особено неуспешна среща с непозната в гимназията.
— Нали се сещаш, че точно затова те приеха в Звеното, защото не се пречупи. Доколкото си спомням, стреляше като баба.
— Още е така — признах.
— Значи си напуснал Звеното и си станал адвокат?
— Да. След пет години в него реших, че предпочитам да запазя умственото си здраве.
— Ясно. Аз изкарах шест, но сигурно бяха с една-две повече, отколкото трябваше. Обучението в лагера за военнопленници беше последната ми работа. После ме пуснаха.
— И оттогава си тук?
— Да, поделението не е лошо. Не е като в Звеното, разбира се, но то никъде не е така.
— Сигурно. Така или иначе, вече сме стари за тази работа.
Приближих се до комуникационните панели и той ме последва.
— Поддържате ли контакт с всички отряди в зоната?
— Да.
— Предполагам, че трябва да докладват всекидневно за ситуацията, нали?
— Два пъти дневно. Призори и по залез. Затова имаме десет панела. Така можем да приемаме докладите едновременно.
— Някой пропускал ли е да докладва? — попитах.
— Веднъж на високосна. Но не и нашите момчета. Те никога не пропускат. Само хората от АОК понякога се разсейват.
— Какво правите, ако не получите доклада навреме?
— Опитваме се да възстановим контакта. Досега никога не ни се е налагало да правим нещо повече. Но ако не успеем, веднага ще пратим самолет. А ако и това не помогне, по най-бързия начин ще пратим разузнавателен отряд.
— А защо не изчакате до времето на следващия доклад и да видите дали няма да се обадят сами?
Той ме изгледа така, сякаш въпросът беше удивително глупав.
— Стига бе, нали знаеш как става. Докладите за ситуацията са единствената им връзка с нас. Ако пропуснат само един, ще разринем небето и земята, но ще разберем какво е станало.
— Беше ли дежурен, когато отрядът на Санчес беше вътре?
— През половината време. Но между нас казано, майоре, предупредиха ни да внимаваме какво говорим за това.
Реших, че двамата със старши сержант Уилямс сме били в доста близки отношения. Между затворника и човека, който го бие, възниква нещо като приятелство. Така че реших да рискувам.
— Кой те предупреди? — попитах.
Той спря да се усмихва и поклати глава.
— Не мога да кажа. Но ти най-добре внимавай. Не бъди същото магаре като онова време. Сигурно не ти е харесало, но лагерът за военнопленници беше само наужким. А тук играем сериозно.
Точно в този момент един тип с пагони на полковник и изражение на човек, който току-що е изял голям сочен лимон, се приближи към нас. Погледна ме така, сякаш бях дефлорирал дъщеря му, и сграбчи Уилямс за ръкава.
— Извинете, старши сержант, но трябва да изпратим доклад на четвърти отряд. Елате, ако обичате.
После го завлече в ъгъла и започна да го ръчка с пръст в гърдите. Видях как Уилямс пристъпва от крак на крак и реших, че му четат сериозно конско. Но не изпитах и капчица съчувствие. Преди време беше прекарал две седмици, като ме пребиваше всеки ден, и не му вярвах, че е било само по задължение. Ако някой отдели двайсет часа от живота си да те направи на кайма, той или е много убеден в дълга си, или се забавлява. Може би затова е напуснал свръх-секретното звено след шест години. Може би в Звеното са усетили, че прекалява. Ако тогава ме бяха попитали за мнението ми, щях да им кажа под клетва, че е прекалил много отдавна.
Така или иначе, вече ме бяха забелязали, следователно нямах повече работа тук. Тихомълком се оттеглих, като размишлявах за предупреждението на Уилямс. Можеше да се възприеме по най-различни начини. Може би ги бяха предупредили да стоят по-далеч от мен, защото разследвам другарите им, и никой не трябваше да ми помага да ги тикна в затвора. От техническа гледна точка беше конспирация в големи размери, която целеше да възпрепятства правосъдието. От човешка гледна точка беше напълно разбираема и дори похвална братска постъпка.
По-интересното беше изразът „тук играем сериозно“. Все пак точно в този момент в товарния отсек на един самолет „С–130“ на път за Вашингтон в контейнер със сух лед се намираше голям подпухнал труп. Това наистина си беше сериозно.