Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
— Не съм доволен от теб, Дръмънд. Искам да кажа, наистина съм адски недоволен.
— Аз също — признах си, макар и по съвсем различни причини от неговите.
— Само внимавай да не объркаш още нещо до края. Не искам повече оплаквания от Чък Мърфи. Нито дума. Ясно ли се изразих?
— Много ясно.
— Ще проведем разследване, когато това свърши — повтори той заплашително, после тресна слушалката и разговорът ни приключи.
Ако изобщо можеше да се нарече така. Аз не бях допринесъл с нищо повече от няколко „да, сър“ и „да, но…“.
Нямаше смисъл отново да се опитвам да заспя. Станах, облякох се и отидох до дървения ни офис. Двама от най-едрите полицаи на Уолки стояха на пост пред вратата. Показах им документи за самоличност и те ме пуснаха.
Имелда беше вътре, седеше на леглото и си светеше с фенерче, за да чете една от дебелите книги, които толкова обича. Вдигна поглед, когато чу вратата да се отваря и затваря с трясък, и бързо натъпка книгата под спалния си чувал. Тя е от онези жени, които винаги се възползват от това, че ги подценяваш.
— Кой е там? — попита, като мигаше в тъмното.
— Аз съм, Имелда.
— А, ти ли — каза тя. — И какво правиш тук толкова късно?
— Не можах да заспя. Реших да дойда и да прегледам няколко закона.
Истината беше, че самочувствието ми толкова беше паднало от разговора с Клапър, че ми беше хрумнало да се самонакажа като монасите от четиринайсети век с техните камшици, които са се бичували сами за собствените си грехове. Но бях измислил още по-жестока форма на наказание. Щях да прочета всички юридически текстове, които успея да докопам.
— Работата не върви много добре, а? — попита Имелда.
— Не — признах тъжно. — Според мен тотално я прецаках.
Тя помисли известно време. През годините бяхме работили заедно по двайсетина случая и въпреки че адски я уважавах, никога не бяхме разговаряли подробно за някой от тях. Аз й подхвърлях документи и задачи, а тя надзираваше помощниците си и се грижеше да вляза в съда навреме и добре подготвен.
— Смяташ, че са виновни? — попита.
— Да ти кажа честно, не знам. Подозирам, че са виновни, но, изглежда, само аз съм на това мнение.
— Според мен са виновни като банда сифилитични проститутки в женски манастир.
В случай че не съм го споменавал по-рано. Имелда може да се изразява много цветисто. Подпрях се на стената и скръстих ръце. Не бях дошъл, за да си говоря с нея, но нямах по-важна работа. Ако някога сте отваряли някой закон, за да го прочетете, знаете какво имам предвид.
— Защо мислиш така? — попитах.
— Защото съм чела всички показания, които сте взели. Лъжат. Лъжат като стой, та гледай. Този техен капитан, Санчес ли беше?
— Да, Тери Санчес.
— Същият. Според мен просто не му е стигал кураж.
— Не разбирам. Кураж за какво?
— Старшината и сержантите са го разигравали както си искат. Прочети показанията. Направо са го правели на нищо.
— Възможно е — съгласих се. — Но я си представи, че армията всъщност не иска да открия какво точно е станало там? Че според армията ще бъде много по-удобно просто да докажем, че са невинни, и да ги оставим да си вършат работата?
— Понякога армията не знае какво е най-добро за нея. Беше седнала на спалния си чувал с разрошена коса, облечена с омачкана униформена тениска, избелели гимнастически шорти и бели чорапи. Честно казано, не приличаше на мъдрец.
— Благодаря ти, Имелда — казах.
— Няма защо. Спри да ревеш и се стягай.
— Тъй вярно, госпожо.
Влязох в кабинета си и затворих вратата. Отвън се чуваше как Имелда отваря и затваря чекмеджета и рови в папките. След няколко минути влезе с една купчина документи и безцеремонно ги изсипа на бюрото ми. После си тръгна, без да каже и дума повече.
Разгледах купчината. Беше събрала всички показания, които бяхме взели в Италия. Порових в тях, намерих папката на Персико и се зачетох. После направих същото и с показанията на останалите.
Свърших към шест сутринта. Имелда беше права. Във всичките показания имаше нещо общо — липса на уважение към Санчес. В случая на Персико почти не се забелязваше, но си беше там. Беше похвалил командира си, но винаги го наричаше просто „Санчес“, а командирът на отряда от АОК винаги беше „капитан“ Ахан.
Сержант Перит беше по-директен. Беше казал, че Санчес не може сам да си избърше задника, ако го няма Персико да му помага. Но не беше и само това. Когато Перит и Мачуско бяха забелязали сърбите на хълма, бяха докладвали именно на Персико. Може би точно затова Санчес нямаше представа колко сигнални ракети са изстреляли или с какво точно се занимават хората в ариергарда му и какво са забелязали. Сержантите просто са докладвали всичко на Персико, все едно именно той е бил истинският командир, а Санчес само ги е придружавал.