Железният светилник

Ния плетеше широка тантела с една кука, с проточен показалец, преметна и подхвана с куката няколко бримки и чак след това отговори с гръден глас, като гугутка:

— И те зреят по-късно.

Край рогозката в тревата, която растеше между калдъръма, бяха оставени два чифта налъми и чифт сини платнени чехли е остри муцунки, извезани със сребриста сърма на ситни цветчета и листенца. Вниманието на Катерина бързо се прехвърли от сливите върху малките и кокетни чехли.

— Какви хубави чехли имаш, Ния! Мене никога нема да ми купят такива чехли. Мама ще каже: такива чехли носят кадъните. Наш Лазе би ми купил, но той пък никога нема пари. Се от татко иска, когато му требват.

Ния едва-едва погледна чехлите си:

— Татко ми ги донесе от Битоля.

— Като се омъжа, ще накарам мъжа си да ми купи такива чехли. И ей с такива високи токове — завъртя тъмните си очи Катерина, — та да го бия с них по главата.

Божана се изкикоти звънливо, от сърце, и по бялото й нежно лице, чак до корена на тъмнорусите й коси, се разля прозрачна като леко, алено було руменина, сините н очи се окъпаха в чиста проблясваща влага. Едва след това се изкикоти и Катерина, ситно-ситно, сподавено надувайки разголената си, нежно закръглена гушка. Ния се усмихна само с устните си — алени, меки — и между тях се показаха за минутка седефенобели равни зъби. Катерина се загледа в лицето й, като че ли да погълне с поглед и последния трепет на усмивката й по алените, въздебели и едва-едва издути устни, и тихо рече:

— Като те гледам, прищева ми се воденска калинка — едра, зрела, разпукана…

Внезапно тя протегна шия и целуна Ния по сляпото око — кадифено меко в недоловимата сянка на гъстите й бухнали коси.

— Кате, какво правиш… — присви вежди Ния с лека досада.

— Не ми се сърди…

Катерина се приведе към нея и продължи със сподавен глас:

— Ния, ония двамата пак ли минават пред вашата порта?

— Кои, турчетата ли? Не знам. Не съм ги виждала тия дни.

— Господ да ги убие. Ами ако те грабнат некой ден, Ния… Турци са, може и вкъщи да ти влезат с пищови и ножове. Пази се, Ния!

— Има кой да ме пази. Татко! Той ще ги гръмне с пищов. Затова и леля ме доведе дотука и после ще дойде Да ме вземе. Аз не се плаша — как тъй ще ме грабнат!

Едва сега подигна тя очи от тантелата си — малко мижави очи, почти черни в синкавата сянка на дълги лъскави мигли, под доста дебели, леко извити вежди. Катерина и Божана вярваха, че тя не се плаши от двамата млади турци, които почти всеки ден минаваха пред бащината й порта и я търсеха с жадни очи. Ния от нищо не се плашеше — някаква спокойна, дори студена светлина се преливаше в дълбочината на зениците й. Това е — мислеше си Катерина, — Ния от нищо не се бои, не се смущава, не се тревожи, така гледа тя, така говори, така държи главата си, така движи малките си ръце с дълги, заострени пръсти, с розови ноктенца. И пак не беше само това в нейното възмургаво лице — почти бледо и върху него жива и топла сянка на черните й лъскави коси, — в челото й, право и гладко, в правия нос с доста широчки ноздри. Все ти се ще да я погалиш, да докоснеш кадифената й прохладна кожа, да се притиснеш към нея, но ти се боиш от нея, а тя не ти се бои. Катерина би я целувала по сто пъти всеки ден — Ния я примамваше, но и не я допущаше съвсем близу до себе си. Катерина обичаше Божана повече от Ния, но Божана винаги беше готова плячка — кротка, свенлива, покорна, през сините й очи гледаше душата й, светла като цялата й външност, вярна и предана. Катерина понякога я измъчваше, а когато след това почувствуваше угризение и винаги онова умиление, което предизвикваха сините очи на Божана, тя я галеше с думи и винаги едни и същи: