Непокорна страст
- Автор: Арчър Джейн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непокорна страст». Краткое содержание книги:
Съдбата я захвърля в бушуващ ураган… и мъжествените обятия на капитан Джейк Джермън. Бурната страст на двамата влюбени ги понася от романтичните брегове на Бахамските острови, през екзотичния Ню Орлиънс, към едно ранчо в Дивия запад. Накрая Джейк и Александра се предават пред дивата страст на една любов, която не може да бъде отхвърлена.
Мистър Джермън лежеше в леглото си, блед и с изострени черти. Несъмнено беше мъртъв.
Александра се отпусна на най-близкия стол и се загледа в Джайлс, който се насочи към дядо си.
Джайлс й казваше нещо.
Сякаш гласът му идваше отдалече. Колко дълго бе седяла тук? Не знаеше. Вече нищо не изглеждаше съвсем реално, Ейба все още се полюляваше в стола и тихо нареждаше нещо.
— Александра!
Вдигна глава, Джайлс стоеше до нея. Вече не изглеждаше уморен. Усмихна се и всяка черта на лицето му излъчваше тържество. Очите му се забиваха в нея като светещи стрели.
— Той е мъртъв, Александра. Утре ще го погребем. Не можем да отлагаме по-дълго при тази топлина и влага. Освен това нямаме приятели или роднини, които да поканим. Те са мъртви. Само той се държеше, но накрая се оказа, че и той е смъртен. Сега сме свободни. Аз съм свободен.
Александра озадачено се загледа в Джайлс. Свободни ли? Нима Джайлс се беше чувствал свързан с плантацията, която ненавиждаше, заради дядо си, към когото не изпитваше никакви чувства? Може би Джайлс беше южняк, който щеше да оцелее, защото не боготвореше миналото, защото не изпитваше съжаление за онова, което е бил Югът? Може би умираха само онези, които бяха привързани към миналото? Не знаеше. Тези хора водеха такъв живот и мислеха по такъв начин, който Александра не можеше да разбере, а и не искаше. Беше направила всичко по силите си за мистър Джермън. Щяха да го погребат, както правеха на Юг, и всичко щеше да приключи. Нямаше да останат никакви следи, наистина нищо, което да доказва съществуването на онзи начин на живот и на хората, които бяха го създали.
— Не знаеш какво е да си окован тук в мъчително очакване за нов живот. За мен не остана нищо, но не можех да напусна плантацията преди всичко да е станало мое. Сега вече всичко свърши. Ейба ще го приготви. Ще го погребем утре на семейния парцел. Утре ще изкопая гробовете.
— Гробовете ли? — попита Александра, а по тялото й пролазиха тръпки.
— Разбира се. Щом ще се залавям с тази работа, по-добре да я свърша наведнъж. Елинър няма да изкара много.
— О, не, Джайлс. Моля те, не копай гроба й, преди да си е отишла. Не предизвиквай съдбата.
— По дяволите! Ще ги изкопая и двата. Няма да се проточи много.
Александра стана разтреперана. Не искаше да стои нито миг повече с Джайлс. Как можеше да е толкова студен, пресметлив, безчувствен? Беше загубил дядо си и чувстваше облекчение от този факт. А сега с нетърпение очакваше смъртта на Елинър.
Александра се отдалечи от него и застана до Ейба.
— Ейба, ще остана при Елинър, освен ако нямаш нужда от помощта ми. Може би тя ще има нужда от помощта ми, а тук вече нищо не мога да направя.
— Точно така, дете. Върви при нея. Погрижи се краят й да не дойде скоро.
— Не те разбрах — вдигна вежди Александра.
Ейба поклати глава и погледна над рамото й към Джайлс, който ги наблюдаваше внимателно.
— Върви, дете, и се опитай да си починеш. Почти всичко вече свърши.
Без да се замисля над важността на думите на Ейба, Александра изхвърли всички мисли от главата си и напусна стаята.
Задряма неспокойно, като често се будеше от странните звуци на старата къща и от шума, който вдигаха Ейба и Джайлс, докато се занимаваха със задълженията си. Но Елинър продължаваше да спи дълбоко, сякаш беше мъртва. Александра на няколко пъти проверява пулса й, за да се убеди, че все още е жива. Така цялата нощ премина подобно на сън, докато очакваше зората, която с ясната си светлина и топлина прави всичко по-хубаво.
Но щом зората, розова и влажна, нахлу през отворените прозорци, страховете на Александра нараснаха. На дневната светлина стаята изглеждаше още по-неугледна и бедна отпреди. Лицето на Елинър сякаш беше станало още по-бледо, а чертите й — още по-изострени. С утрото се появи и задушаващата топлина на деня. Александра стана, протегна схванатото си тяло и започна да се разхожда напред-назад из стаята. Не можеше повече да седи на едно място. Чувстваше, че нещо ще се случи.
— Александра, Александра? — дочу се слабият, ясен глас на Елинър.
Александра бързо се обърна и се приближи към слабата жена, която я гледаше с напрегнати, горящи очи. Лицето на Елинър, с бялата изпъната върху костите кожа, приличаше на маска. Александра хвана слабата й, гореща ръка и се надвеси над нея, за да чува по-добре тихия й говор.
— Александра, обикнах те като дъщеря. Не ми остава още много.
— Не, Елинър!
— Шшт. Няма да съм още дълго на този свят. Имам една молба. Знам, че искам прекалено много.
— Всичко, каквото пожелаеш, Елинър, всичко.
— Аз, аз… — започна да говори Елинър, но тялото й внезапно се разтърси от силна кашлица.