Гробище за домашни любимци

Луис,

Заедно с милата ми женичка отиваме на пазар в Бъкспорт. Освен това ще огледаме и някакъв шкаф в стил „рустик“ в „Емпориум Галериум“, на който Норма е хвърлила око някъде отпреди хиляда години. Навярно ще обядваме набързо в „Мак Леод“ и ще се приберем късно следобед. Но стига да искаш, довечера ела да изпием една-две бири.

Твоето семейство си е твое семейство. Не искам да си пъхам носа в чужди работи, но ако Ели беше моя дъщеря, нямаше да бързам да й съобщавам, че котаракът й е убит на шосето — защо да й развалям ваканцията?

Между другото, не те съветвам да говориш за онова, което сторихме снощи. Повечето от обитателите на Северен Лъдлоу знаят за старото гробище на микмаките, някои от тях дори са погребвали животните си там… всъщност то е нещо като „продължение“ на Гробището за домашни любимци. Ако щеш вярвай, но там горе е погребан дори бик. Старият Зак Макгъвърн, който живееше на „Стакпол Роуд“, зарови най-хубавия си бик в гробището на микмаките през хиляда деветстотин шейсет и седма или хиляда деветстотин шейсет и осма. Ха-ха. Животното се казваше Ханарати и бе спечелило много награди от различни панаири. Ама че майтап! Старият Зак ми разказа как с двамата си сина завлекли бика чак до горе — щях да пукна от смях! Но местните хора не обичат да говорят за индианското гробище и не им е приятно „пришълците“ да научават за него. Разбира се, не заради суеверието, което датира отпреди триста и повече години, а най-вече защото местните хора вярват в него и се страхуват, че новодошлите ще им се присмиват и ще ги сметнат за луди. Как ти се струва всичко това? Навярно ти изглежда глупаво, но такива са тукашните неписани закони. Направи ми услуга и не споменавай нито дума по този въпрос.