Рейн-сан: Живеещият в сенките

— Шоганаи — отвърнах и вдигнах яката на блейзера си. Какво да направя.

Закрачихме по-бързо. Дъждът се усилваше. Прокарах пръсти през косата си и усетих, че по тила ми се стичат ручейчета.

Когато оставаше около половин километър, отекна мощен гръм и отгоре наистина се заизсипва проливен дъжд.

— Que merda1 — засмяно възкликна Наоми. — Обречени сме!

Затичахме се, ала напразно. Стигнахме до нейния блок и се скрихме под навеса пред задния вход.

— Meu deus2 — засмя се тя. — От цяла вечност не съм подгизвала така! — момичето разкопча мокрото си палто и усмихнато ме погледна. — Щом веднъж се намокриш, после даже ти става приятно.

От мократа й рокля се вдигаше пара.

— Димиш — отбелязах.

Тя погледна надолу, после пак вдигна очи към мен и отметна няколко кичура от лицето си.

— От тичането се стоплих.

Избърсах водата от лицето си и си помислих, че е време да си вървя.

Обаче останах.

— Благодаря за интересната вечер — след кратко мълчание каза Наоми. — Въпреки че имаш навика да издебваш хората, не си лош човек.

Кисело се усмихнах.

— Всички така ми казват.

Последва ново мълчание. После тя се приближи и ме прегърна, притиснала лице към рамото ми.

Изненадах се. Ръцете ми инстинктивно обхванаха кръста й.

Само малко утеха, помислих си. По-рано беше суров с нея. Нека се почувства добре.

Съзнавах, сякаш някак отдалеч, че това звучи като оправдание. Което смътно ме смути. Обикновено минавах без такива неща.

Усещах мекото й тяло, топлината й, която проникваше през мокрите дрехи.

Усетих, че тялото ми реагира. Знаех, че и тя го усеща. Уф, да му се не види.

Наоми вдигна глава от рамото ми. Устните й бяха съвсем близо до ухото ми.

— Ела вътре — чух я да казва.

Последната жена, с която се бях забъркал, след като трябваше да се отнасям с нея само като с полезна вещ, беше Мидори. И все още плащах за това.

Не сглупявай отново, помислих си. Не се сближавай с нея. Не размивай границата.

Обаче мислите бяха прекъснати. Като че ли никой не ги слушаше.

Тя е бар дама. Не знаеш на кого служи.

Това бе неубедително. Никой не я беше насочил срещу мен — аз всъщност я преследвах. Тя нямаше причина да ме предупреждава за подслушвателите. Инстинктът ми подсказваше, че не се преструва.

Наоми постави длан на гърдите ми.

— Отдавна не си… бил с жена.

Напомних си, че отчасти по тази причина бях останал жив толкова дълго.

— Защо го казваш? — попитах.

— Виждам го. Познавам по погледа ти.

Тя притисна ръката си още по-силно.

— Усещам сърцето ти.

Застанала с длан на сърцето ми и с хълбоци, притиснати към слабините ми, Наоми със същия успех можеше да ме подложи на детектор на лъжата.

Озърнах се към улицата. Дъждът се сипеше на сиви коси снопове. Вдигнах ръка към лицето й. Затворих очи. Кожата й бе мокра от дъжда и това ми напомни за сълзи.

Наоми вдигна глава и усетих, че лицето й се докосва до моето. Главата й съвсем лекичко се поклащаше нагоре-надолу, сякаш в такт с музика, която почти чувах. Останах със спуснати клепачи, като си мислех: не го прави, не оглупявай.