Устоите на Земята (Част втора)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част втора)». Краткое содержание книги:
Сега, докато небето видимо изсветляваше на изток в утрото на големия ден, Уилям не можеше да направи нищо повече. Продавачите бяха тук със стоките си, а скоро щяха да започнат да пристигат купувачите. Филип си помисли, че Уилям в края на краищата щеше да разбере, че Панаирът на вълната в Кингсбридж вреди на панаира в Шайринг по-малко, отколкото се е боял. Продажбите на вълна нарастваха от година на година, тъй че и за двата панаира имаше достатъчно стока.
Обиколил беше целия двор до югозападния ъгъл, където бяха рибарникът и водениците. Тук се позадържа, загледан в течащата край двете затихнали мелници вода. Едната вече се използваше изключително за тепане на плат и носеше много пари. Младият Джак бе виновникът за това. Имаше гениален ум. Щеше да се окаже чудесна придобивка за манастира. Като че ли се приспособяваше съвсем добре като послушник, макар обикновено да приемаше службите като отвличане от работата по катедралния строеж. Щеше да се научи обаче. Монашеският живот въздействаше свято на човек. Филип смяташе, че Бог има мисия за Джак. В едно кътче в ума си таеше трайна надежда, че един ден Джак ще наследи мястото му като приор на Кингсбридж.
Джак се събуди призори и се измъкна от спалното преди утренята, за да направи последен оглед на строежа. Утринният въздух бе прохладен и свеж като бистра изворна вода. Щеше да е топъл слънчев ден, добър за търговия, добър и за манастира.
Обиколи катедралните стени, за да провери дали всички инструменти и недовършени работи са надеждно заключени в бараките. Том беше вдигнал леки дървени огради около струпаните запаси от дървен материал и камък, за да ги опазят от случайните поразии, които можеха да предизвикат пияни гости на панаира. Никой не искаше луди глави да се катерят по зидовете, затова бяха прибрали и скрили всички стълби, спиралните стълбища в стените бяха затворени с временни врати, а стъпалчатите краища на недостроените стени бяха скрити зад дървени прегради. Някои от майсторите занаятчии щяха да пазят из обекта през деня, за да не допуснат щети.
Джак успяваше да се измъкне по един или друг начин от повечето служби. Винаги имаше нещо да се свърши на строежа. Не хранеше омразата на майка си към Църквата и религията, но общо взето беше безразличен към нея. Религията с нищо не го вдъхновяваше, но бе готов да се съобразява с формалностите, след като това устройваше целите му. Стараеше се да ходи на служба веднъж на ден, обикновено когато тя се провеждаше било от приор Филип или от учителя на послушниците, двамата старши монаси, които най-вероятно щяха да забележат присъствието или отсъствието му. Нямаше да понесе да присъства на всички. Да си монах беше най-странният и извратен начин на живот, който можеше да си представи. Половината живот на монасите минаваше в самопричиняване на болка и неудобства, което лесно можеше да се избегнат, а другата половина — в мърморене на безсмислени врели-некипели в пусти църкви през всичките часове на деня и нощта. Съзнателно отбягваха всички хубави неща — момичета, забавления, пируване и семеен живот. Само че, както бе забелязал Джак, най-щастливите между тях обикновено си бяха намерили някое поприще, които да им носи дълбоко удовлетворение: илюстриране на ръкописи, писане на история, готвене, занимания с философия или — като Филип — преобразяването на Кингсбридж от задрямало селце в процъфтяващ катедрален град.
Джак не харесваше Филип, но му допадаше да работи с него. Не изпитваше към отдалите се професионално на Бога мъже повече топлина, отколкото майка му. Благочестието на приора го объркваше. Не му харесваше праволинейната му безпогрешност и беше скептичен към склонността му да вярва, че Господ ще се погрижи за всичко, с което той, Филип, не може да се справи. Но въпреки това с него беше хубаво да се работи. Заповедите му бяха ясни, оставяше на Джак пространство сам да взима решения и никога не обвиняваше слугите си за собствените си грешки.
Джак беше послушник вече от три месеца, тъй че още девет месеца нямаше да го накарат да даде обетите. Трите обета бяха бедност, целомъдрие и смирение. Обетът за бедност изобщо не беше това, което изглеждаше. Монасите не притежаваха лично имущество и пари, но живееха по-скоро като господари, отколкото като селяци — имаха добра храна, топли дрехи и каменни сгради, в които да се приютяват. Целомъдрието също не беше проблем, мислеше си Джак с горчивина. Беше му доставило хладно задоволство, когато каза лично на Алиена, че постъпва в манастира. Тя изглеждаше стъписана и гузна. Сега всеки път, щом го обземеше нервната раздразнителност от липсата на женска близост, Джак си помисляше как Алиена се беше отнесла с него — тайните им срещи в гората, зимните им вечери, двата пъти, когато я беше целунал — а след това си припомняше как изведнъж бе станала хладна и корава като камък. А мисълта за това го караше да се убеди, че не иска никога повече да си има работа с жени. Само че обетът за смирение щеше да е труден за спазване, отсега му беше ясно. С удоволствие приемаше заповеди от Филип, който беше умен и подреден човек. Но му беше трудно да се смири пред глупавия помощник-приор Ремигий или вечно пияния гостоприемник, или надутия сакрист.