Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
— Наистина го одобри — казвам. — И съм убедена, че Чарлс Брандън му е признателен за подкрепата. Убедена съм също, че това ще му струва скъпо.
Тя кимва безмълвно. Кралят е обкръжен от фаворити, както осите кръжат около поднос с пайове със сладко, оставени на някой перваз да изстинат. Трябва да се наддумват с шумни комплименти. Улзи и Брандън са се обединили срещу братовчед ми, Бъкингамския херцог; но всеки лорд в страната завижда на Улзи.
— Кралят е предан на приятелите си — отбелязва тя.
— Разбира се — съгласявам се. — Винаги е бил изключително добродушно момче. Никога не се сърди дълго.
Сватбеното празненство е весело. Мери е любимка на всички в двора и ние се радваме, че е отново при нас, но се тревожим за здравето и безопасността на сестра ѝ Маргарет в Шотландия. Откакто Маргарет овдовя и се омъжи повторно за човек, когото шотландските лордове не могат да приемат, на всички ни се иска тя също да се прибере у дома на безопасно място.
Синът ми Артур идва при мен по време на танците, целува ме по двете бузи и коленичи за благословията ми.
— Не танцуваш? — питам.
— Не, защото съм довел един човек, който иска да ви види.
Обръщам се към него.
— Не са неприятности, нали? — казвам бързо.
— Просто един посетител в двора, който държи да ви види.
Той си проправя с криволичене път през танцьорите, като се усмихва на един и докосва по ръката друг, през една сводеста врата и ме въвежда в една вътрешна стая. Влизам и виждам пред себе си последния човек, когото бих очаквала да видя: моето момче Реджиналд, дългурест като жребче, с китки, подаващи се от маншетите на жакета му, с ожулени ботуши и свенлива усмивка.
— Почитаема майко — казва той, а аз слагам ръка върху топлата му глава, а после го прегръщам, когато се изправя като пружина.
— Момчето ми! — възкликвам възхитено. — Ах, Реджиналд!
Държа го в прегръдките си, но чувствам напрежението в раменете му. Той никога не ме прегръща като двете ми по-големи момчета, никога не се вкопчва в мен като по-малкия си брат, Джефри. Научен е да бъде стеснително дете; сега, на петнайсет години, е вече млад мъж, върху когото манастирът е оставил своя отпечатък.
— Почитаема майко — повтаря той, сякаш изпробва смисъла на думите.
— Защо не си в Оксфорд? — Пускам го. — Кралят знае ли, че си тук? Имаш ли разрешение да отсъстваш?
— Той се е дипломирал, почитаема майко! — успокоява ме Артур. — Не е нужно да се връща отново в Оксфорд! Справил се е много добре. Завършил е следването си. Триумфално. Смятат го за много обещаващ млад учен.
— Така ли е? — питам недоверчиво.
Той свежда свенливо глава.
— Аз съм най-добрият латинист в моя колеж — казва тихо. — Твърдят дори, че съм най-добрият в града.
— Тоест, най-добрият в Англия! — заявява възторжено Артур.
Вратата зад нас се отваря, и вътре за миг нахлува шумна музика, заедно с Монтагю и Джефри до него. Десетгодишният Джефри се втурва към по-големия си брат с вълнението на малко дете, но Реджиналд го избутва настрани и прегръща Монтагю.
— Водил е тридневен дебат върху природата на Бог — казва ми Артур. — Много му се възхищават. Оказва се, че нашият брат е голям учен.
Усмихвам се и казвам:
— Е, радвам се за това. И какво сега, Реджиналд? Кралят даде ли ти заповеди? На Църквата ли трябва да служиш? Какво иска да правиш?
Реджиналд ме поглежда тревожно.
— Нямам призвание за Църквата — казва тихо. — Затова се надявам, че ще ми позволите — почитаема майко…
— Нямаш призвание? — повтарям. — От шестгодишен си живял зад стените на абатство! Прекарал си почти целия си живот сред духовници. Образован си като духовник. Защо да не бъдеш ръкоположен?
— Нямам призвание — повтаря той.
Обръщам се към Монтагю.
— Какво иска да каже? — настоявам. — Откога един духовник трябва да бъде призован от Бог? Всеки епископ в страната заема своето място за благото на семейството си. Очевидно той е получил образование, подходящо за духовно лице. Артур ми казва, че се ползва с уважение. Самият крал не би могъл да направи повече за него. Ако встъпи в лоното на Църквата, той може да получи средствата, които отговарят на големите ни имоти, и несъмнено ще го направят епископ. И би могъл да се издигне, навярно дори да стане архиепископ.
— Това е въпрос на съвест — Артур прекъсва отговора на брат си. — Наистина, почитаема майко…
Отивам до стола начело на масата, настанявам се, и поглеждам надолу по дългата полирана повърхност към момчетата си. Джефри ме следва и застава зад стола ми, гледайки мрачно по-големите си братя, сякаш е мой паж, мой малък оръженосец, а те са молители, дошли при нас двамата.