Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
— Моят син! Моят син!
— Херцогът на Корнуол — напомня му Томас Улзи за титлата.
Някой донася гарафа вино и я разлива щедро в дузина чаши.
— Херцогът на Корнуол! — реват те. — Бог да го благослови! Бог да пази краля и Уелския принц!
— А вие нали ще отговаряте за детската стая? — подвиква ми Хенри през рамо. — Нали, скъпа лейди Маргарет? Ще се грижите за сина ми и ще го пазите? Вие сте единствената жена в Англия, на която бих се доверил да го възпита.
Колебая се. Щях да бъде гувернантка на първия син и се боя да се наема отново с тази задача. Но трябва да се съглася. Ако не го сторя, ще изглежда, че се съмнявам в способностите си, че се съмнявам в здравето на детето, което поверяват на грижите ми. През цялото време, през всеки ден от живота си, през всяка минута от всеки ден трябва да се държим така, сякаш всичко е наред, сякаш нищо не може да се обърка, сякаш Тюдорите се ползват с изключителното Божие благоволение.
— Не бихте могли да му осигурите по-нежни грижи — казва бързо синът ми Монтагю, докато аз се колебая. Погледът му ми напомня, че трябва да отговоря, и то бързо.
— За мен е чест — казвам.
Сам кралят слага бокал с вино в ръката ми.
— Скъпа лейди Маргарет — казва той. — Вие ще отгледате следващия крал на Англия.
И затова дойката вика първо мен, когато вдига малкото бебе от украсената му със златен емайл люлка и открива, че е посиняло и безжизнено. Били са в стаята в съседство със спалнята на кралицата; дойката седяла до люлката и го наглеждала, но ѝ се сторил много тих. Сложила ръка върху меката му главица и не усетила пулс. Пъхнала пръсти отдолу под тънката му ленена нощница, и открила, че е още топъл. Но не дишал. Просто бил спрял да диша, сякаш някакво старо проклятие е положило леко хладната си ръка върху нослето и устата му, слагайки край на рода, който уби принцовете на Йорк.
Прегръщам безжизненото тяло, а дойката ридае на колене пред мен, повтаряйки отново и отново през плач, че изобщо не е откъсвала очи от него, той не издавал звук, нямало как да знае, че нещо не е наред — а после го слагам обратно в украсената му люлка, сякаш се надявам да спи добре. Без да знам какво да кажа, минавам през вратата, свързваща детската и родилната стая, където кралицата, изкъпана, превързана и облечена в нощницата си, е готова за нощта.
Акушерките опъват чистите чаршафи на голямото легло, две придворни дами са седнали до огъня, самата кралица се моли пред малкия олтар в ъгъла на стаята. Коленича до нея, тя обръща лице към мен и вижда изражението ми.
— Не — казва простичко.
— Толкова съжалявам — в един ужасен миг ми се струва, че ще повърна, призлява ми от ужас пред онова, което трябва да кажа. — Толкова съжалявам.
Катерина клати глава, безмълвно, като идиот на панаира.
— Не — повтаря тя. — Не.
— Той е мъртъв — казвам много тихо. — Издъхна в люлката си, докато спеше. Само преди миг. Толкова съжалявам.
Тя побелява и се олюлява назад. Надавам предупредителен вик и една от дамите ѝ, Беси Блаунт, я улавя, когато припада. Вдигаме я и я слагаме на леглото, а акушерката идва да изсипе горчиво масло върху парче плат и го притиска към носа и устата ѝ. Тя се задавя, отваря очи и вижда лицето ми.
— Кажете ми, че не е вярно. Кажете ми, че е било ужасен сън.
— Вярно е — казвам, и усещам, че собственото ми лице е мокро от сълзи. — Вярно е. Толкова съжалявам. Бебето е мъртво.
От другата страна на леглото виждам как Беси гледа ужасено, сякаш най-лошите ѝ страхове са се потвърдили, а после се свлича на колене и свежда глава в молитва.
Кралицата лежи в голямото си, пищно легло в продължение на дни. Би трябвало да е облечена в най-хубавите си дрехи, облегната на златисти възглавници, да получава подаръци от кръстници и чуждестранни посланици. Но никой не влиза тук, а и тя не би приела никого. Заравя лице във възглавницата си и лежи безмълвно.
Аз съм единствената, която може да отиде при нея, да хване студената ѝ ръка и да изрече името ѝ.
— Катерина — прошепвам, сякаш съм нейна приятелка, а не нейна поданица. — Катерина.
За момент си мисля, че ще остане безмълвна, но тя се размърдва леко в леглото и ме поглежда през приведеното си рамо. Лицето ѝ е набраздено от болка; изглежда далеч по-стара от двайсет и осемте си години, прилича на повалена статуя на скръбта.
— Какво?
Моля се да ми дойде наум някоя насърчителна дума, моля се за послание за християнско търпение, за напомняне, че трябва да бъде смела като майка си, че е кралица и има предопределена съдба. Мисля си, че навярно мога да се помоля с нея, или да поплача с нея. Но лицето ѝ, бяло като карарски мрамор, е сурово и мрачно, докато ме чака да намеря какво да кажа, докато лежи там, свита на кълбо, вкопчила се в скръбта си.