Проклятието на краля

Намирам го в покоите му да играе карти с приятелите си Чарлс Брандън и Уилям Комптън, и сина ми Монтагю. Съобщават за идването ми пред безредна група придворни, които са се надявали да разберат новината от придворните дами пред вратата и да отидат при него с първите вести, и той веднага разбира защо съм дошла при него. Скача на крака, с лице, светнало от надежда. Отново виждам момчето, което познавах, момчето, което вечно се луташе между самохвалство и боязливост. Правя реверанс и когато се изправям, широката ми усмивка му казва всичко.

— Ваша светлост, кралицата роди хубаво, здраво момче — казвам просто. — Имате син, имате принц.

Той залита и слага ръка на рамото на Монтагю, за да се закрепи. Собственият ми син подкрепя краля и първи изрича:

— Слава Богу! Хвала!

Устните на Хенри треперят и аз си напомням, че въпреки суетността си той е само на двайсет и три години, а перченето му е само параван пред страха му от провал. Виждам сълзите в очите му и осъзнавам, че е живял под ужасен страх, че бракът му е прокълнат, че никога няма да има син, и че точно сега, докато хората отвън пред стаята ликуват при новината, а другарите му го пляскат по гърба и го наричат велик човек, същински бик, жребец, истински мъж, той чувства как проклятието се вдига от него.

— Трябва да се помоля, трябва да въздам благодарност — пелтечи той, сякаш не знае какво говори, не знае какво би трябвало да каже. — Лейди Маргарет. Трябва да въздам благодарност, нали? Трябва веднага да поръчам да отслужат литургия? Това е Божията благословия върху мен, нали? Доказателство за Неговото благоволение? Аз съм благословен. Аз съм благословен. Всеки може да види, че съм благословен. Родът ми е благословен.

Придворните се тълпят около него. Виждам как Томас Улзи си пробива път с лакти през младите мъже, а после изпраща съобщение оръдията да дадат залп, а всички черковни камбани в Англия да бият радостно и във всяка църква да бъде отслужена благодарствена литургия. Ще запалят празнични огньове по улиците, ще поднасят безплатен ейл и ще пекат месо, а из цялото кралство ще се разнесе новината, че бъдещето на кралския род е подсигурено, че кралицата е дарила краля със син, че династията на Тюдорите ще пребъде вечно.

— Значи тя е добре? — пита ме Хенри през глъчката от подмятания и възторжени поздравления. — Бебето е силно?

— Тя е добре — потвърждавам. Няма нужда да му казвам, че тя има разкъсвания, че кърви ужасно, че е почти ослепена от подправките, които хвърляха в лицето ѝ, и изтощена от родилните болки. Хенри не обича да слуша за болести; изпитва ужас от физическата слабост. Ако чуе за разкъсванията и кървенето на кралицата, никога не би отишъл отново в леглото ѝ.

— Бебето е здраво и силно — поемам си дъх и изигравам най-силната си карта в полза на кралицата: — Изглежда точно като вас, господарю. Има коса, червена като на Тюдорите.

Той надава радостен вик и изведнъж започва да подскача из стаята като момче, като удря мъжете по гърбовете, прегръща приятелите си, буен като млад овен на ливада.